Дж. Уорд - Неукротима любов

— Няма какво да говорим. Бордът на «Свети Франсис» само дето не ме помоли да си подам оставката.

Джейн преглътна мъчително.

— О, господи… Мани…

Исусе, дори на него му беше трудно да повярва на думите, излезли от устата му:

— Няма значение, Джейн. Стига тя да се върне невредима, нищо друго няма значение.

Джейн кимна към колата.

— Тогава защо още говорим?

Абсолютно основателен въпрос.

Двамата изтичаха до поршето, качиха се, затегнаха коланите и потеглиха с Джейн зад волана. Докато се носеха към «Комодор», Мани се почувства преобразен, сега, когато имаше цел. Веднъж вече беше пропилял шанса си с жената, която обичаше. Нямаше да го допусне отново.

Джейн спря пред луксозния блок и остана в колата, докато Мани влезе тичешком във фоайето, втурна се в асансьора и влетя в апартамента си. Движейки се светкавично, той грабна лаптопа си, зарядното за мобилния…

Сейфът.

Отиде на бегом до дрешника в спалнята, въведе комбинацията и отвори малката вратичка. С бързи ръце и остър като бръснач ум извади акта си за раждане, седем хиляди долара в брой, два златни часовника на «Пиаже» и паспорта си. Издърпа първия попаднал му сак и натъпка вътре всичко това, както и лаптопа и зарядното. След това взе още два сака, пълни с дрехи, и изхвърча от апартамента.

Докато чакаше асансьора, си даде сметка, че напуска хотела на собствения си живот. Завинаги. Независимо дали щеше да се събере с Пейн или не, нямаше да се върне тук… и не ставаше дума само за «Комодор» и апартамента.

В мига, в който за втори път даде ключовете от колата си на Джейн, той метафорично казано сякаш сви зад ъгъла и пристъпи в снежна буря: нямаше представа какво има пред него, ала връщане назад нямаше. И той нямаше нищо против.

Когато слезе на улицата, метна саковете в багажника и на задната седалка и заяви:

— Е, да го направим.

Около трийсет и пет минути по-късно, Мани отново се намираше в потъналата в мъгла планина на вампирите. Погледна към почти съсипания телефон в ръката си и горещо се помоли по някакъв начин да ги свърже с Пейн… и да му даде втори шанс за онова, което бе захвърлил…

— Мили… Боже… — пред тях, изникнала внезапно от странната мъгла, се появи огромна каменна камара с размерите на планински връх. — Това е… шибана къща.

«Мавзолей» беше друга дума, с която би могла да бъде наречена.

— Братството гледа много сериозно на сигурността — обясни Джейн, докато паркираше пред стълбище, достойно за катедрала.

— Или е това — промърмори Мани, — или семейството, в което си се омъжила, притежава каменоломна.

Слязоха заедно от колата и преди да извади саковете, Мани се огледа наоколо. Стената, която се губеше в далечината и в двете посоки, се издигаше на поне шест метра над земята. По цялото й протежение бяха вградени охранителни камери, а отгоре й имаше бодлива тел. Самата къща беше огромна, разпростряла се във всички посоки, и висока четири етажа. И като стана дума за крепост — всички прозорци бяха закрити с метални капаци. А двукрилата врата? На човек сигурно щеше да му трябва танк, за да премине през нея.

В двора имаше доста коли (по някои от които при нормални обстоятелства Мани здравата би точил лиги), както и още една, далеч по-малка къща, построена от същите камъни, както и замъкът. Шадраванът в центъра беше спрян, но Мани можеше да си представи успокояващия звук на водата, изливаща се в него.

— Насам — каза Джейн, докато отваряше багажника и вадеше един от саковете.

— Аз ще го взема — Мани го пое от ръцете й, а след това грабна и другите два. — Първо дамите.

Докато влизаха, Джейн се обади на мъжа си, затова Мани бе почти сигурен, че хората на Пейн няма да го убият още щом го зърнат. Почти, но не напълно.

Добре че в момента изобщо не го беше грижа за самия него.

Когато се изкачиха до величествения вход, Джейн натисна звънеца и отвътре се разнесе изщракване на ключалка. Мани прекрачи прага заедно с нея и се озова във вестибюл без прозорци, от който в съзнанието му изникнаха мисли за затвор… страшно стилен и луксозен затвор, с ръчно резбована дървена ламперия и аромат на лимон във въздуха.

По никой начин нямаше да излязат от това място, освен ако някой не ги пуснеше.

— Ние сме — каза Джейн в една камера.

Начаса двукрилата врата пред тях започна да се отваря и Мани трябваше да примига няколко пъти. Яркото, пъстроцветно фоайе от другата страна изобщо не беше това, което бе очаквал — великолепно и шарено, то бе в пълен контраст с външния вид на къщата. Мили боже, изглеждаше сякаш бяха използвали всички възможни видове декоративни камъни и мрамор… да не говорим пък за купищата кристал и позлата.