Дж. Уорд - Неукротима любов

След това пристъпи вътре и видя изрисувания с фрески таван, който се издигаше през три етажа… и стълбище, пред което това в «Отнесени от вихъра» приличаше на подвижна стълба.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба им, братът на Пейн излезе от нещо, което приличаше на билярдна, заедно с Ред Сокс. Докато идваше към тях, повдигайки черните си кожени панталони и лапнал ръчно свита цигара, вампирът имаше адски сериозен, динамичен вид. Спря пред Мани и прикова поглед в него… толкова продължително, че той започна да се чуди дали всичко няма да свърши, преди да е започнало… като го превърнат в ястие.

Само че в този миг вампирът протегна ръка.

Разбира се… мобилния телефон.

Мани пусна саковете и извади блекберито от джоба на сакото си.

— Ето го…

Вампирът взе апарата, но не го погледна. Вместо това го премести в другата си ръка и отново протегна десницата си. Жестът беше толкова простичък; значението му — толкова дълбоко.

Мани сграбчи ръката му със своята, ала никой от тях не каза нищо. Нямаше нужда, защото всичко беше ясно и без думи — всеки от тях предлагаше своето уважение на другия и в отговор приемаше неговото.

Когато най-сетне се отдръпнаха, Мани каза:

— Телефонът?

Вампирът се справи с апарата само за миг.

— Исусе… наистина си бърз — промърмори Мани.

— Не. Това е телефонът, който аз й дадох. Обаждах й се на всеки час. Джипиесът е развален… иначе щях да ти дам координатите на мястото, където си го намерил.

— Мамка му — Мани потърка лице. — Там нямаше нищо друго. Двамата с Джейн претърсихме уличката сантиметър по сантиметър. А преди това обикалях из района в продължение на часове. Сега какво?

— Сега ще чакаме. Нищо не можем да направим преди залез-слънце. Ала в мига, в който се стъмни, Братството ще изхвърчи оттук като рояк разярени стършели. Ще я намерим, не се тревожи…

— Аз също идвам — заяви Мани. — Да сме наясно.

Братът на Пейн понечи да поклати глава, но Мани нямаше намерение да слуша никакви възражения и увещания да бъде разумен.

— Съжалявам. Тя може и да е твоя сестра… но е моята жена. Което означава, че ще бъда част от всичко това.

При тези думи типът с бейзболната шапка я свали и поглади косата си.

— Дяволите да…

Мани се вцепени и така и не чу остатъка от думите му. Лицето му… мили боже … лицето му. Беше сбъркал за това къде го е виждал преди.

— Какво? — попита типът, свеждайки поглед и оглеждайки се.

Мани смътно си даде сметка, че братът на Пейн се бе намръщил, а Джейн беше придобила притеснен вид, ала цялото му внимание беше погълнато от другия мъж. Погледът му обхождаше лешниковите очи, устата, брадичката, търсейки нещо, което да не пасва, да не е на място… нещо, което да опровергае натрапчивата теория, която бе започнала да се оформя в главата му.

Единственото, което бе съвсем мъничко различно, беше носът… но то бе, защото очевидно беше чупен.

Истината беше изваяна в чертите на това лице. А връзката не беше болницата, нито дори катедралата «Свети Патрик» (където, като се замислеше сега, определено беше виждал този мъж… вампир… какъвто и да беше).

— Какво, по дяволите? — измърмори Бъч, поглеждайки към Вишъс.

Вместо обяснение, Мани се наведе и започна да рови из саковете си. Докато търсеше онова, което беше взел със себе си напълно несъзнателно, беше сигурен, че ще го намери. Съдбата беше подредила този пъзел прекалено точно, за да може този момент да не се случи.

— Да — ето я.

Когато се изправи, ръцете му трепереха толкова силно, че стойката на рамката се удряше в гърба на снимката. Тъй като гласът му бе изчезнал, единственото, което можа да направи, бе да обърне стъклото към тях, така че тримата с очите си да видят черно-бялата снимка.

Която беше истинско копие на мъжа на име Бъч.

— Това е баща ми — дрезгаво заяви Мани.

Незаинтересованото, отегчено изражение на другия мъж в миг беше изместено от неподправен шок, който изцеди кръвта от лицето му и накара ръцете му да затреперят, когато ги протегна и внимателно взе старата снимка. Не си направи труда да се опитва да отрече каквото и да било. Защото не беше в състояние.

Братът на Пейн издиша облаче прекрасно ухаещ дим.

— Страхотно. Направо страхотно. Което прекрасно обобщаваше всичко.

Мани погледна към Джейн, а после се обърна към мъжа, който като нищо му беше полубрат.

— Познаваш ли го?

Когато другият мъж поклати бавно глава, Мани премести поглед върху близнака на Пейн.