Реймънд Фийст - Слуга на Империята

После промълви тихо на Люджан, който стоеше до нея.

— Видя ли го? Тук ли е?

Люджан отвърна също така тихо:

— Мисля, че стои отдясно на първия ред. Минаха доста години, тъй че не мога да съм сигурен. Но ще разбера. — Направи крачка напред и извика с гласа на полеви командир: — Йаданьо, който беше някога петият син на Уедевайо!

Разпознатият войник се поклони покорно и пристъпи напред. Не беше виждал Люджан от момчешките си години и го беше смятал за загинал при унищожението на дома Тускай, тъй че очите му се разшириха.

— Люджан, стари приятелю! Възможно ли е да си ти?

Люджан махна на Мара, за да го представи.

— Господарке, този мъж е Йаданьо, мой втори братовчед по кръв. Доблестен войник е и достоен за служба.

Господарката кимна на бившия воин на Минванаби.

— Йаданьо, призован си да служиш на Акома. Приемаш ли?

Мъжът зяпна, стъписан от думите й.

— Какво значи това?

Люджан се ухили лукаво и го подкани с насмешлив тон:

— Кажи „да“, идиот, или ще трябва да те напердаша, за да се подчиниш, както правех като беше малък.

Йаданьо се поколеба, после извика радостно:

— Да! Лейди, готов съм да ти служа.

Мара го поздрави официално, след което даде знак на Кейоке да излезе напред.

С глас, с който някога беше командвал армии, Бойният съветник извика:

— Ириланди, който беше мой приятел като дете, представи се!

Бойният водач на Минванаби не позна веднага някогашния приятел и съперник в пищните му одежди на съветник. Погледна с удивление патерицата и лицето, чиито изсечени черти таяха жизненост и гордост, а след това излезе пред редиците на озлочестените си войници. Според всяка традиция очакваше да умре този ден с всички свои подофицери. Бе твърде стар ветеран, за да залага на каквито и да било чудеса, но чу с изумление думите на Кейоке:

— Господарке, този мъж е Ириланди, брат на онзи, който се ожени за сестрата на жената на братовчед ми. Следователно е мой братовчед и достоен да служи на Акома.

Загледана в бившия Боен водач на Тасайо и трогната от железния кураж, с който успя да прикрие вълнението и смута си, Мара каза добронамерено:

— Ириланди, няма да убия добри хора, защото вярно са изпълнявали дълга си. Призован си да служиш на Акома. Желаеш ли го?

Старият офицер се вгледа в очите й дълго и мълчаливо. След това задръжка, подозрение и неверие отстъпиха на почти детски възторг. Пометен от неустоимо въодушевление, той отвърна:

— С цялото си сърце, моя най-щедра господарке. С цялото си сърце.

Мара му даде първата си заповед.

— Отведи всичките си войници и сравни родословните им линии с тези в моята свита. Повечето ще се окажат родственици с войници, служещи на Акома, или поне ще се окаже, че имат такива в армията, след като последният от вас се закълне във вярна служба. Всички тук са ценни. Затова нека се спазят формалностите, за да може законно да постъпите при мен. Ако сред вас има такива, офицери или обикновени воини, които чувстват, че не могат да отдадат верността си на моя дом, имаш разрешението ми да им позволиш да се пронижат на мечовете си или да напуснат в мир, както те изберат. — Шепа войници излязоха от редиците и си тръгнаха, но девет от всеки десет мъже останаха. Мара продължи: — Сега, Ириланди, ще дойдеш ли пред натамито на Акома и да се закълнеш във вярна служба, за да можеш да се заемеш с предстоящите ти задачи?

Старият офицер се поклони дълбоко, а щом се изправи с лъчезарна усмивка, войнишките редици изригнаха в неудържими възгласи и викове. „Акома! Акома!“ закънтя в утринния въздух, а димът от кладата на Минванаби се издигаше забравен в чистия въздух.

Мара се обърна към Сарик и Инкомо:

— Оправете се с това и подгответе тези хора да се закълнат на свещената поляна. Ще отида да положа натамито в новия му дом.

Жрец на Чочокан, Добрия бог, и Кейоке придружиха Мара до поляната за съзерцание. Отвън, с лопата в ръка, стоеше градинарят, традиционният пазач на свещеното място. Очакваше натамито на Минванаби да бъде заровено с лице надолу завинаги, както се полагаше за паднал от завоевател дом според дълговечния обичай.

Най-сетне моментът дойде и Кейоке връчи на Мара натамито на Акома. Ескортът й спря пред входа, а жрецът и градинарят я придружиха.

Поляната бе много по-голяма от тази в имението на Акома и се поддържаше безукорно, с уханни цветя, плодни дръвчета и низ от езерца, свързани с вдигащи пръски водопади. Мара зяпна в почуда тази красота и полузамаяна попита градинаря: