Реймънд Фийст - Слуга на Империята

Господарката на Акома се вгледа в лицето му и разчете там рядко разбиране. Можеше и да не донесе пламъка на страстта в един съюз с дома Шинцаваи, но това беше мъж, когото можеше да зачита и с когото можеше да сподели новия си поглед за бъдещето. Заедно можеха да сътворят една по-велика империя. Той коленичи пред нея.

— Би ли могъл да се грижиш за двете момчета като за свои? — попита тя.

Хокану я изгледа с нежност.

— Повече. Мога да ги обичам. — Усмихна се на дълбокото й изумление. — Мара, забрави ли? Аз съм осиновен. Макар и да не споделяме общата кръв на баща и син, Камацу ме научи да ценя силното и любящо семейство. Достойнствата на Аяки са явни. Детето на Кевин ще възпитаме така, както би пожелал баща му.

Мара наведе глава, за да скрие сълзите си, и когато Хокану я прегърна да я утеши, я заля облекчение. Не се беше надявала на нищо повече от това детето на Кевин да бъде прието. Дарът на пълната подкрепа на Хокану беше повече и от най-безумните й очаквания, определено повече от това, което заслужаваше безразсъдното й решение. Почти чу мърморещия глас на Накоя, как я поучава, че мъжът, който я държеше сега в прегръдката си, заслужава обич и почит. Промълви тихо:

— Боговете са избрали мъдро, Хокану, защото никой роден на този свят мъж не би могъл по-добре да разбере и зачете нуждите ми.

— Приемам предложението ти за брак, лейди Слуга на Империята — промълви официално Хокану в косата й. После я целуна, но целувката му бе различна от целувките на Кевин. Мара се опита да се отзове, но тялото й не можа да се приспособи веднага към внезапната промяна. Допирът му не беше неприятен, просто беше… различен.

Хокану като че ли усети, че й трябва време да привикне с него. Отдръпна се, без да я пуска, и весел блясък засия в очите му.

— Как, в името на боговете, можеш да знаеш, че детето, което носиш, е момче?

Последните останки тревога у Мара се стопиха в изблик на доволен смях.

— Защото искам да е момче — отвърна му, веднъж поне жена, а не владетелка.

— Тогава, моя упорита бъдеща съпруго — заяви Хокану и я придърпа да стане, — значи ще е момче. Ела сега да отидем да уведомим моя пастрок, че ще се наложи да задели време от задълженията си с императора, за да присъствала женитбата.

Мара даде знак и свитата й спря. Жрецът на Туракаму извърна покритото си с червена маска лице към нея в неизречен въпрос. Стоеше в пълно церемониално облекло, което значеше повече боя, отколкото плат. Голата му плът бе зацапана в червено и мантията от пера и кости на раменете му загръщаше наниза му от бебешки черепчета. Но бе дошъл само със знаците на свещения си сан, без послушници: щеше само да надзирава преместването на молитвената порта от имението на Минванаби.

— Милейди — поздрави той официално. — Щедрите ти дарения за храма бяха приети благосклонно.

Мара посочи големия огън край пътя и попита:

— Какво е това?

— Злощастната порта на Десио, която така и остана недовършена. Храмът постанови: с падането си от власт Минванаби са доказали извън всякакво съмнение, че каузата им не е намерила благосклонността на Червения бог. Следователно портата нито е осветена, нито е благословена, и може да бъде унищожена без страх от божествено наказание.

Посочи двата големи фургона, които щяха да бъдат натоварени с втората порта.

— Тази постройка ще бъде преместена на мястото, което ти осигури. Земята там ще бъде преосветена. — Иззад мрачната маска на череп гласът му звучеше почти дружелюбно. — Молбата бе донякъде странна, това преместване на молитвена порта, Мара, но след като се обсъди, не се видя никакво богохулство или светотатство. Предвид дадената клетва е разбираемо, че искаш портата да бъде преместена, след като владееш тази земя. — Сви рамене. — След като Висшият съвет е вече само съвещателно тяло, храмовете биха могли отново да поемат по-активна роля в добруването на империята. Твоята роля бе оценена високо и божиите слуги са благодарни.

Махна на един работник с лопата и го предупреди:

— Внимателно! Останките на жертвите не бива да бъдат обезпокоявани. Погрижете се около гробовете им да има повече пръст!

После, доволен, че въпросът е решен, пак се обърна към Мара.

— Ние, които служим на Червения бог, често оставаме неразбрани. Смъртта е част от живота и всички отиват в залата на Туракаму рано или късно. Не бързаме да събираме духовете им. Помни това в бъдеще, в случай че ти се наложи да потърсиш съвета ни.

Мара кимна почтително.