Дж. Уорд - Преродена любов

Не пристигна в Колдуел, за да умре. Направи го, за да стане крал.

— Надявам се да те видя отново, Тормент, син на Харм — обяви.

— Вече искаш да си тръгваш? — подразни го братът.

— Мислеше, че ще се кланям пред теб ли?

— Не, това изисква известна класа.

Кор се усмихна хладно и изложи на показ удължените си

кучешки зъби. Успяваше да удържи гнева си благодарение на сериозен самоконтрол. и на факта, че вече беше започнат да обработва глимерата.

— За разлика от Братството, ние, обикновените бойци, действително използваме нощта за работа. Така че, вместо да целуваме пръстени според разни отживели обичаи, ще потърсим и елиминираме още врагове.

— Знам защо си тук, Кор.

— Така ли? Мисли ли четеш?

— Ще намериш смъртта си.

— Възможно е. А може и да се случи обратното.

Тормент поклати бавно глава.

— Приеми това като приятелско предупреждение. Върни се, откъдето си дошъл, преди действията ти да те пратят преждевременно в гроба.

— Допада ми, където се намирам в момента. Въздухът от тази страна на океана е стимулиращ. Между другото, как е твоята шелан?

Студеният повей, който почувства да се носи към него, беше именно онова, което целеше. Благодарение на сложна плетеница от контакти беше дочул, че Уелесандра е била убита във войната преди известно време, а той не се свенеше да използва всяко оръжие, с което разполагаше, за да повали врага.

Удара си го биваше. Мигом двамата придружители на Тор се хвърлиха напред. Но нямаше да има бой и спорове. Не и тази вечер.

Кор и Троу се дематериализираха в хладната пролетна нощ. Не се тревожеше, че може да ги последват. Онези двамата щяха да се погрижат за Тор, което означаваше, че щяха да го разубедят да се поддаде, воден от гняв, на необмислена постъпка, която би могла да го вкара в капан.

Нямаше как да знаят, че Кор не можеше да влезе в контакт с останалите си бойци.

Двамата с Троу възвърнаха формата си на върха на най-високия небостъргач в града. Той и войниците му винаги имаха сборен пункт, за да могат да се срещат от време на време през нощта, и покривът на тази сграда не само беше лесно забележим от всички краища на бойното поле, но изглеждаше и много подходящо място.

Кор обичаше гледката от такава височина.

— Нужни са ни мобилни телефони — отбеляза Троу, надвиквайки свистенето на вятъра.

— Така ли?

— Те разполагат с такива.

— За врага ли говориш?

— Да. И двата вражески лагера — когато Кор не каза нищо повече, мъжът, играещ ролята на негова дясна ръка, добави: —

Имат средства за комуникация...

— От каквито ние не се нуждаем. Ако допуснеш да разчиташ на помощни средства, в един момент те се превръщат в оръжие срещу теб. Векове наред сме се справяли отлично и без разните му технологии.

— Само че живеем в нова ера и на ново място. Тук нещата са различни.

Кор хвърли поглед през рамо, сменяйки гледката към града с образа на втория в командването. Троу, син на Троу, беше прекрасен мъжки екземпляр с идеални черти и стройно тяло, което благодарение на уроците на Кор вече служеше не само за украса, но вършеше и работа. В интерес на истината, с годините бе заякнал и най-накрая си беше спечелил правото гордо да се обяви за истински мъж.

Кор се усмихна хладно.

— Ако тактиките и методите на братята са така успешни, защо се случиха тези набези срещу расата?

— Понякога се случват такива неща.

— И понякога те са резултат от грешки... При това фатални — Кор отново се загледа към града. — Наясно си колко лесно може да се допусне подобна грешка.

— Просто казвам.

— Там е проблемът на глимерата... Винаги търси лесното решение. Мислех, че съм избил това от главата ти преди години. От преговор ли се нуждаеш?

Троу си затвори устата, а Кор се усмихна по-широко. Устреми поглед към ширналия се пред него Колдуел. Знаеше, че въпреки тъмнината на нощта бъдещето му беше светло. А пътят му покрит с телата на братята.

— Откъде, по дяволите, намират всички тези нови попълнения? — попита Куин, докато крачеше на мястото на битката, а ботушите му джапаха в черната кръв.

Джон едва чу казаното от приятеля си, макар слухът му да функционираше отлично. След изчезването на онези копелета стоеше неотлъчно до Тор. Братът, изглежда, бе дошъл на себе си след неочаквания удар в топките, който Кор току-що му сервира, но все още му беше нужно малко време.

Тор обърса черните остриета в бедрата си. Пое дълбоко въздух.

— Единственото логично обяснение е Манхатън. Нужно е многобройно население. С безброй отрепки в покрайнините.