Крис Бънч - Кралят-демон

Когато влязохме в Полиситара, беше златна лятна нощ. Градът е много стар и с основание се слави със своята живописност. Преди много столетия е представлявал самотен замък на някакъв боен главатар, издигнат от тежки каменни блокове на висок хълм, за да устоява на набезите на вече забравените му врагове. Замъкът постепенно се разраствал във времена на мир и така се превърнал в градче, а после — в голям град, разпрострял се надолу до реката и равнината.

Бяхме спрели зад последния хълм, за да изтупаме прахта от пътя и да пристигнем в приличен вид.

Оказа се, че притесненията ни са били напразни. Когато се приближихме, портите бяха отворени — домин Биканер беше изпратил напред ездачи. Но атмосферата беше злокобна — не ни посрещна възторжена тълпа. Всъщност никаква тълпа нямаше. Имаше малък армейски оркестър — надуваха инструментите си с всички сили. Бяха нуманцийци, както и стражите, и шепата цивилни слуги, чиито рехави поздрави отекнаха от каменните стени.

Тъй или иначе, започнахме пищното си шествие… чиято пищност набързо приключи с объркване, след като един конен полк от седемстотин кавалеристи, двестате ми Червени пиконосци и петдесетината каляски и фургони с личния ми персонал и домашната ни прислуга не можаха да се вместят в улицата.

Чух гласа на Карджан от капрата на една от каляските в челото:

— Изтръскахме се от един град като курешка от трътка, а сега се мъчим да натикаме курешката обратно.

Двамата с Маран се разсмяхме, а след малко всичко спря. Офицерите зареваха команди, подофицерите засипаха ругатни и войниците замърмориха ядосано. Нахлузих на главата си шлема с перата и отворих вратичката на каляската. Кочияшът, чиято бдителност ме беше спасила преди малко, скочи от капрата, явно жаден да утвърди заслужената си награда, и забърза към мен.

Чух крясък: „Смърт на императора!“ — някъде отгоре и от покрива на една къща полетя камък, голям почти колкото гърдите ми. Не ми остана време да се отдръпна, но грамадният камък не улучи едва на педя… и се стовари върху кочияша, премаза го и той се върна на Колелото, без изобщо да разбере какво става.

— Хванете го! — извиках и посочих нагоре. Четирима Червени пиконосци скочиха от седлата си и ботушите им затрополиха по стъпалата на къщата, но Карджан вече ги бе изпреварил до вратата. Опря гръб в перилото, изрита я с пета и вратата рухна. Сабята му изсвистя от ножницата, той нахлу вътре и другите го последваха.

Капитан Ласта беше застанал до мен.

— Видях го, сър, след като извикахте. Притича по покрива и скочи на съседната сграда. За малко щеше да падне, но успя, проклети да са очите му дано! Млад, с черна, късо подстригана коса. Беше облечен в светлосини гащи и с бяла риза. Видя ли го пак, ще го позная.

Кимнах, коленичих до тялото на младия кочияш и прошепнах безмълвна молитва към Сайонджи да го възнагради в следващия живот с наградата, която така и не бях успял да му дам.

Чу се трополене и Карджан и Червените пиконосци се появиха от къщата; тикаха пред себе си старец и две възрастни жени.

— Само тези намерихме — каза Карджан. — Говняря го изтървахме. Вратата към покрива беше закована. Докато я изкъртим, онзи е избягал.

— Ние ще ги вземем — извика някой. Притичаха десетина мъже, странно защо облечени в униформи на никиаски стражи. После си спомних, че стражите на Полиситара бяха отказали да служат и затова имперската власт трябваше да прати градски патрул от столицата.

Градската стража носеше шлемове и нагръдници и беше въоръжена с пики, ками и тежки железни палки: приличаха по-скоро на войници за борба с улични безредици, отколкото на блюстители на закона. Мъжът, който беше извикал, носеше сержантски знак и размахваше сабя.

— Добре, че ще се отървем от тях — изръмжа един от Червените пиконосци.

— Видяхме какво стана, сър — заговори сержантът. — Ще наложим закона, без да ви губим времето. Ей на онази стена си е съвсем добре.

Трима от стражите повлякоха задържаните и ги блъснаха до тухления зид. Другите извадиха бутилки с безцветна течност от торбичките на коланите си и влязоха в къщата.

Старецът застена, а една от жените захленчи за милост.

— Ти първа ще свършиш, кучко! — изрева сержантът. — В името на властта, която ми е възложена — измърмори формално и замахна със сабята си.

— Сержант! — школуваният ми в казармата рев го накара да замръзне. — Какво правите, в името на проклетия Айса?