Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Ще можеш ли да ми покажеш пътя? Скоро ще се стъмни, а гората не е безопасно място.

Тейн я изгледа подозрително, но изобщо не му мина през ума да й откаже. Акцентът и тонът й говореха за образованост и евентуален благороден произход; освен това задължение на всеки мъж и жена в Сарамир беше да предлагат подслон и съдействие на имперските вестоносци, а и обстоятелството, че известието беше предназначено за Кайку, го бе заинтригувало силно.

— Ела с мен — рече младежът.

— Ще ми разкажеш ли за тези… големи нещастия по пътя? — попита жената.

— А ти ще ми кажеш ли какво гласи известието, което й носиш?

Джин се засмя.

— Много добре знаеш, че не мога. Заклела съм се в живота си да го предам единствено на нея.

Тейн се усмихна, опитвайки се да покаже, че се е шегувал. Лошото му настроение внезапно се беше изпарило и сега той се чувстваше много добре. Темпераментът му беше толкова непостоянен; това бе част от характера му, с която трябваше да свикне още преди много време. Предполагаше, че навярно имаше някакво обяснение за нея, скрито нейде в миналото му; обаче миналото му беше място, което не обичаше да навестява особено. Детството му беше помрачено от ужаса на сянката, която изникваше до вратата му посред нощ и дишаше тежко, а ръцете й даряваха единствено болка.

Те си поговориха, докато вървяха към храма, а нощта постепенно се спускаше над тях. Джин го разпита за Кайку и той й разказа онова, което бе узнал, докато девойката беше тук. Обаче не спомена нито думичка накъде се бе запътила. Не искаше да разкрива всичко пред някаква непозната, била тя имперски вестоносец, или не. Чувстваше се като закрилник на Кайку, защото той беше този, който бе спасил живота й и се бе грижил за нея, докато девойката възстанови здравето си. Трябваше да научи повече за Джин, преди да я насочи към Аксками.

Докато вървяха, Тейн си даде сметка, че не е разчел правилно времето, което им бе необходимо, за да стигнат от потока до храма. Навярно несъзнателно бе забавил крачка заради Джин и дотолкова е бил увлечен от разговора, че не е забелязал. Каквато и да беше причината, и последната светлинка изчезна от небето, а им оставаха още около два километра. Сияещото туловище на Аурус блестеше в сияйно бяло между клоните на дърветата, увиснало ниско над хоризонта. Иридима, най-ярката луна, още не бе изгряла, а Нерин най-вероятно щеше да остане скрита тази нощ.

— Има ли още много? — попита Джин. Учтиво се бе въздържала да го попита дали е сигурен, че не са се изгубили.

— Съвсем близо сме — отговори й той. Грешката в разчета на времето изобщо не се бе отразила на доброто му настроение. Светлината на Аурус бе достатъчна, за да се ориентират. — Изобщо не се притеснявай, че нямаме фенер. Израснал съм в гората и имам превъзходно нощно зрение.

— Аз също — рече тя.

Тейн се завъртя да я погледне, възнамерявайки да й каже още няколко окуражителни думи, но изведнъж настръхна, когато забеляза, че очите й блестят на лунната светлина — две ярки точки, искрящи в бяло, досущ като очите на котка. В следващия момент сиянието им помръкна и те възвърнаха нормалния си вид. Гърлото на младежа пресъхна и той веднага се обърна, мърморейки си тихичко защитна молитва. Не, определено нямаше да й каже нищо за приятелката на Кайку — Мишани, — докато не се увереше, че тази жена нямаше да стори нищо лошо на момичето.

Почти бяха стигнали до храма, когато Тейн изведнъж забави крачка. Джин за малко да се блъсне в него.

— Нещо не е наред ли? — прошепна тя.

Младежът й хвърли бърз поглед. Все още бе изнервен от онова, което бе видял в очите й. Навярно нямаше нищо общо с нея, предположи той. Просто гората тук беше лоша . Интуицията му бе прекалено силна, за да не й обърне внимание.

— Дърветата се страхуват — промълви той.

— Те ли ти казват това?

— По някакъв начин — нямаше нито времето, нито желанието да се изрази по-добре.

— Вярвам ти — рече Джин, отмятайки косата от рамото си. — Близо ли сме до дома ти?

— Само трябва да минем между онези дървета — промърмори той. — Точно от това се притеснявам.

Те продължиха внимателно напред, стараейки се да се движат колкото се може по-тихо. Тейн забеляза с одобрение как Джин се движеше из гората, почти без да издава звук. Настроението му бързо се помрачаваше и в главата му изплуваха зловещи предчувствия. Той стисна здраво пушката в ръцете си, докато пристъпваха сред сините сенки, отвъд които се намираше сечището и храмът.