Крис Удинг - Нишката на покварата

Тогава забеляза Тсата. Ткиуратецът се беше привел в основата на вещерския камък, пъхаше експлозивите под него и ги уплътняваше с кал от езерото. Майсторите не му обръщаха никакво внимание, а и той изглеждаше изцяло погълнат от задачата си. Дали изобщо бе забелязал през какво бе преминала спътничката му, за да спаси живота му? Кайку се почувства засегната от това, ала силата на възмущението й послужи като патерица, с чиято помощ успя да се изправи на крака.

Нейде отгоре Майсторите, Възлите и острилиите продължаваха да се бият сред лабиринта от тунели. Младата жена бе твърде изтощена, за да може да мисли за каквото и да било, освен за това дали ще съумее да се затътри по моста до централния остров, където се намираше спътникът й. Машините наоколо не бяха преустановили обичайната си работа — ведрата се издигаха и спускаха в езерото, тръбите изсмукваха водата, а пещите бумтяха и съскаха, без да ги е грижа за обета, който бе дала пред Оча. Вещерският камък разпръскваше отровното си сияние и самият въздух сякаш започна да вибрира, когато наближи масивната скала, а стомахът й се сви и загъргори. Тя се заклатушка към Тсата, надявайки се Майсторите да не й попречат, и коленичи до него. Той бе пребледнял като мъртвец; беше очевидно, че близостта на вещерския камък се отразяваше и на ткиуратеца. Той обърна глава и я погледна за секунда, след което отново се върна към работата си.

Тя напълно го разбираше. Най-важната им задача беше да унищожат вещерския камък — всичко останало бе на второ място за Тсата. Ала, всемогъщи духове, дали той изобщо си даваше сметка какво бе сторила преди малко? Можеше да й каже поне една добра дума, да изрази благодарността си по някакъв начин, да даде израз на облекчението си, че я вижда жива и здрава… това щеше да е напълно достатъчно. Ала той бе прекалено концентриран, прекалено отдаден на собствената си задача.

— Фитилите са мокри — каза, когато и последният експлозив бе поставен под масивната скала. — Няма да се запалят.

На Кайку й трябваха няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите му. Изведнъж цялото й раздразнение от невъзмутимото му държание бе пометено под въздействието на нова емоция.

— Не, Тсата! — беше категорична тя. Знаеше какво възнамеряваше да направи той. Знаеше как би постъпил един истински ткиуратец.

— Трябва да се махнеш оттук — каза спътникът й, загледан в нея. — Аз ще остана и ще се погрижа експлозивите да се задействат.

— Искаш да кажеш, че ще останеш и ще умреш тук! — извика тя.

— Няма друг начин — отвърна спокойно татуираният мъж.

Тя го прегърна през раменете и го завъртя към себе си. Оранжево-русата му коса падаше на сплъстени кичури върху челото му, а татуираното му лице изглеждаше странно спокойно. Естествено, че беше спокоен , помисли си вбесено тя. Той бе направил своя избор. Същата проклета философия на себеотрицанието, заради която бе спасил живота й, сега щеше да го накара да пожертва своя, защото беше в името на общото благо.

— Няма да те оставя да умреш така — изсъска му тя. — Преди пет години умря един човек, защото избра да ме последва в нещо, в което не трябваше да се намесва, и аз продължавам да изпитвам угризения за смъртта му. Няма да позволя и с теб да стане така!

— Не можеш да ме разубедиш, Кайку — каза той. — Много е просто. Ако си тръгна, няма да можем да унищожим вещерския камък и всичките ни усилия ще отидат на вятъра. Не правя това заради нас, а заради милионите хора в Сарамир. Сега имаме шанса да нанесем страхотен удар и животът ми не означава нищо в сравнение с тези, които можем да спасим.

— За мен обаче означава! — извика тя и почти веднага съжали, задето го бе направила. Обаче не можеше да върне думите си назад.

Кайку замлъкна изведнъж. Нещо в нея искаше тя да продължи, да му обясни защо се чувстваше така, да му сподели, че в негово лице виждаше човек, на когото можеше да се довери напълно, човек, който бе неспособен да я предаде като Асара, човек, с когото нямаше да се страхува да легне гола. Ала раните в сърцето й не можеха да заздравеят за един миг, и, също както знаеше, че няма да може да понесе болката от неговата саможертва, тя съзнаваше, че не би се осмелила да му каже всички тези неща.

Той я гледаше нежно.

— Няма време — каза, а в гласа му се усещаше нещо като съжаление. — Тръгвай!

— Не мога да го направя! — отвърна му тя, преглъщайки буцата, която се бе надигнала в гърлото й. — Прекалено отпаднала съм. Ще трябва да ми помогнеш.