Крис Удинг - Воалът на властта

Зловещото му сияние оцвети в зеленикаво лицата на Сестрите, които пристъпиха изгърбени към него, Изглеждаха като джуджета на фона на гигантските корени, които стърчаха над главите им.

Кайлин се изправи с усилие. Обляното й от злокобната светлина лице изглеждаше още по-страховито от обикновено. Тя отвори уста и гласът й прогърмя из пещерата.

— Сестри! Да изчистим земята на Сарамир от тази мерзост!

Кайку напрегна силите си и насочи своята кана към гигантската скала пред себе си. Пулсиращата черна плетеница изпълни целия й свят и я погълна. Докосването й беше като киселина, ала тя не обръщаше внимание на парещата болка и се мъчеше с всички сили да разплете нишките на вещерския камък и да намери начин да проникне в сърцевината му. Лъчението му беше толкова ужасно, че дори чаросплетниците не бяха посмели да се приближат до него, за да поставят експлозиви, както бяха сторили в Утракса. Сестрите трябваше само да се промъкнат вътре в него, за да се озоват сред мрежата от вещерските камъни, посреством която можеха да се доберат до всяко находище на прокълнатата субстанция в Сарамир. Ала всяка секунда, която пропиляваха, ги приближаваше до момента, в който вещерите щяха да пробият защитите на металната врата в помещението над тях. Тогава ткиуратците щяха да умрат — Тсата щеше да умре, — а Сестрите щяха да последват участта им съвсем скоро. Вещерите щяха да им изпратят претъпкан с Различни твари асансьор, които да ги избият пред чудовищния монолит, от който бе започнало всичко.

Тъмнокосата Сестра стисна зъби и се нахвърли с нови сили върху черното кълбо, но усилията й не се увенчаха с никакъв резултат. Яростта и отчаянието я изпепеляваха отвътре. Не можеше да намери нито едно местенце, от където да проникне в сърцевината на камъка; външните му защити бяха изключително силни. Нито една Сестра не бе чаросплитала във вътрешността на вещерски камък и сега жените осъзнаха, че са подценили ужасно много трудността на проблема.

Кайлин им разпрати своите инструкции и посестримите обединиха силите си, сливайки се в остра игла, която се вряза с невиждана сила в плетеницата от черни фибри. Тя обаче издържа на удара им, а острието на иглата се притъпи, сякаш се бе сблъскало със стоманена броня. Жените нанесоха втори удар, но той имаше по-малък успех и от първия.

Обезверени, представителките на Аления орден започнаха да опитват всичко, за което се сещаха. Те разпръснаха съставните си нишки и се опитаха да проникнат като газ през порите на мембраната на вещерския камък; пробваха да го атакуват едновременно от множество различни ъгли; дори се помъчиха да обелят обвивката му слой по слой. Обаче всичко бе напразно. Чудовищната скала си оставаше неуязвима за атаките им.

Кайку бе изтощена. Напрежението от това да се намира в непосредствена близост до вещерския камък й идваше в повече, а чаросплитането изцеждаше допълнително силите й. Отгоре на всичко нейната кана бе заета да поправя и щетите, които бяха нанесени на физическото й тяло. Тъмнокосата Сестра усещаше как коварните лъчи на вещерския камък я променят, как пораждат миниатюрни изменения в тялото й, предизвикват появата на тумори и задействат неестествени процеси в организма й. Нейната кана се опитваше да предотврати всичко това и да изкорени покварата, преди да е последвала участта на Майсторите; в противен случай не след дълго щеше да се превърне в чудовищен изрод, деформиран до неузнаваемост.

Тя напусна чаросплетието и осъзна, че стои на колене върху неравния под на пещерата. Краката й вече не можеха да я държат. Тя дишаше тежко, а тялото й бе раздирано от ужасни болки.

„Духове, не. Не и когато сме толкова близо. Не бива да се провалим, след като успяхме да стигнем до тук. Оча, Императоре на боговете, помогни ни, ако можеш! Помогни ми да изпълня обета си. Покажи ми как да сложа край на това зло.“

И отговорът внезапно я осени. Този вариант бе толкова отвратителен, че изобщо не се бе замисляла за него, ала сега си даде сметка, че това бе единственият шанс, който имаха. Тя усещаше как другите Сестри атакуват безрезултатно вещерския камък и знаеше, че никой, дори и Кайлин, вече не бе в състояние да им помогне.

Кайку се замисли за всичко, което щеше да бъде изгубено, ако усилията на Аления орден претърпяха провал. Замисли се за красотата, която си спомняше от детството си — птиците ринджи над Керин, слънчевата светлина, процеждаща се през листата в гората Юна, успокояващите вълни и лазурната синева на залива Матакса. Всичко това щеше да остане само спомен, а споменът щеше да избледнее и да изчезне, Небесата щаха да помръкнат и след като Близкият свят загинеше, след като цялата им планета потънеше в блатото на отровните изпарения, както бе предсказал Ксхианг Ксхи, Арикарат щеше да се надигне и да си възвърне онова, което му бе отнето.