Сара Маас: Огнената наследница

Тя натовари торбата си на седлото и наклони ръцете си така, че ръкавите да скрият следите от окови. Следите от това къде е била. В крайна сметка, не бе негова работа. Нито пък на Майев. Колкото по-малко знаеха за нея, толкова по-малко щяха да могат да използват срещу ù.

– Познавала съм и други мрачни воини, но ти май ги биеш.

Той килна глава към нея и тя продължи:

– О, здравей! Мисля, че знаеш коя съм, затова няма да ти се представям. Но преди да тръгна накъдето и да е, бих искала да знам кой си ти.

Той сви устни и огледа площада със зяпащите ги хора – и те веднага си намериха някаква работа. Когато се пръснаха, отвърна:

– Видя достатъчно от мен, за да научиш това, което ти трябва.

Говореше общия език, а акцентът му бе едва доловим и привлекателен, ако Селена си позволеше да отбележи. Меко и протяжно мъркане.

– Чудесно. Но как да те наричам? – Тя сграбчи седлото, но не скочи върху него.

– Роуан. – Татуировката му сякаш попиваше слънцето, толкова тъмна, че изглеждаше като току-що направена.

– Е, Роуан... – О-о, той изобщо не хареса тона ù. Очите му се присвиха предупредително, но тя продължи: – Мога ли да попитам накъде отиваме?

Сигурно бе пияна, от алкохол или от апатия, за да му говори така. Не можа обаче да се спре, макар боговете, Уирда и нишките на съдбата да изглеждаха готови да я върнат към първоначалния ù план.

– Накъдето си призована.

Ако успееше да види и разпита Майев, не се интересуваше как ще стигне до Доранел или с кого ще пътува. „Стори това, което трябва да бъде сторено“ – бе ù заръчала Елена. В типичния си стил, не ù каза какво трябва да стори във Вендлин, но сигурно бе по-добро от това да яде препечен хляб, да пие евтино вино и да я мислят за скитница. Може би след три седмици щеше да се върне с лодка до Адарлан с отговори на всичките си въпроси.

Това трябваше да я окуражи. Вместо това тя тихо се качи на кобилата, безмълвна и без желание за приказки. Последните минути разговор я бяха изтощили напълно.

Бе по-добре, че и Роуан не изглеждаше разговорлив, докато излизаха от града. Стражите само им махнаха от стените. Неколцина дори отстъпиха.

Докато яздеха, Роуан не я попита откъде е и какво е правила през последните десет години, когато светът бе отишъл по дяволите. Дръпна бялата качулка над сребърната си коса и продължи напред, макар да бе лесно да се разпознае, че е различен, че е воин, представляващ закона.

Ако бе толкова стар, колкото си мислеше, вероятно тя за него не бе нищо повече от прашинка, искрица живот на фона на безкрайния пламък, който представляваше безсмъртието му. Вероятно би я убил, без да се замисли, преди да продължи към следващата си задача, и нямаше да се смути от края на съществуванието ù.

Но това не я притесни толкова, колкото очакваше.

Каол вече месец сънуваше един и същи сън. Всяка нощ, отново и отново, докато не започна да го вижда и наяве.

Арчър Фин, стенещ, докато Селена го намушква в сърцето. Тя, прегърнала красивия куртизан като любовница, но с мъртви очи, надничащи иззад рамото му.

Кухи.

Сънят се промени и Каол не можа да каже или стори нищо, когато златистокафявата коса почерня и агонизиращото лице на Арчър се превърна в това на Дориан.

Престолонаследникът потръпна, а Селена го притисна по-плътно до себе си и завъртя кинжала още веднъж, преди да пусне принца на сивите камъни на тунела. Кръвта му вече течеше, прекалено бързо. Каол обаче все още не можеше да помръдне, не можеше да приближи нито най-добрия си приятел, нито жената, която обичаше.

Раните по Дориан се умножиха и всичко потъна в кръв. Каол знаеше какви са тези рани. Не бе виждал тялото, но бе чел докладите какво бе сторила Селена на изменника Грейв в онази уличка, за начина, по който го бе заклала заради убийството на Нехемия.

Селена свали кинжала си, а всяка от капките кръв, падащи от острието, предизвика кръгове в образувалия се около тях червен басейн. След това наклони глава на една страна и си пое дълбоко въздух. Вдиша от смъртта около себе си, прие я в душата си. Отмъщението и екстазът се смесиха в едно от смъртта на врага ù. На истинския ù враг. Империята Хавилиард.

Сънят отново се промени и Каол се озова прикован под Селена. Тя започна да се гърчи над него, все още отметнала глава, с изражение на екстаз, изписано по оплисканото ù с кръв лице.

Враг.

Любовница.

Кралица.

Споменът за съня се разсея, когато Каол премигна към Дориан, седнал до него на старата маса в Голямата зала, в очакване на отговор на въпрос, който бе задал преди малко. Каол се усмихна извинително.