Сара Маас: Огнената наследница

Дори и като се печеше на слънце по цял ден, дори и като се къпеше в един от градските фонтани всеки път, когато успееше, продължаваше да усеща лепкавата кръв на Арчър Фин по кожата си, по косите си. Въпреки шума и ритъма на Варес чуваше стона му от онзи тунел, когато го бе пробола в стомаха. Въпреки виното и жегата продължаваше да вижда Каол и ужаса, изкривил лицето му, когато осъзна елфическата ù кръв, чудовищната сила, която можеше да я погуби, и това колко куха и черна е отвътре.

Често се питаше дали е отгатнал загадката, която му бе казала в пристанището на Рифтхолд. И ако бе научил истината... Селена не си позволяваше да мисли за това. Сега не бе моментът да разсъждава за Каол, за истината или за онези неща, оставили душата ù толкова празна и изтощена.

Селена внимателно докосна напуканата си устна и се намръщи на стражите от пазара. От това устата я заболя още повече. Беше си заслужила синината от боя, който бе предизвикала снощи в таверната – бе изритала един мъж в топките и когато той се съвзе, бе, меко казано, ядосан.

Свали ръка от устата си и огледа стражите. Те не приемаха подкупи от търговците, не ги заплашваха и тормозеха като колегите си в Рифтхолд. Всички войници и официални лица на това място бяха еднакво... добри.

По същия начин, по който бе добър Галан Ашривер, престолонаследникът на Вендлин.

Селена събра някакви остатъци от раздразнението си и се изплези. На стражите, на пазара, на ястреба, кацнал върху близкия комин, на замъка и принца, който живееше в него. Искаше ù се да не бе свършвала виното толкова рано.

Бе минала седмица, откакто разбра как може да влезе в замъка – три дни, след като бе пристигнала във Варес. Седмица след ужасния ден, в който плановете ù пропаднаха.

Повя хладен вятър, който ù донесе ароматите от близката улица – мащерка, кимион, лимон, върбинка. Тя вдиша дълбоко и им позволи да пречистят замаяната ù от слънцето и виното глава. От съседен планински град долетя звън на камбани и някъде оттам прозвуча весела песничка. Нехемия щеше да се влюби в това място.

И така, с една мисъл светът ù потъна в бездната, която живееше в нея. Нехемия никога нямаше да види Вендлин. Нямаше да се разходи из пазара за подправки. Нямаше да чуе планинските камбани.

Сърцето на Селена натежа в гърдите ù.

Планът, който бе имала при пристигането си във Варес, бе перфектен. През часовете, в които бе огледала защитите на краля, бе мислила как може да открие Майев и да научи истината за Ключовете. Всичко вървеше чудесно до...

До прокълнатия от боговете ден, в който бе забелязала пробойната в защитата на стражите от южната стена, образуваща се всеки ден в два часа следобед. Докато не бе разбрала как работи механизма на вратата. Докато Галан Ашривер не се бе появил през портите, видим ясно от мястото, където се бе свила върху покрива на един благородник.

Не външният му вид ù спря дъха. Не смуглата кожа и тъмна коса, не това, че дори отдалече видя тюркоазените му очи – нейните очи, причината, поради която обикновено вървеше със спусната качулка по улиците.

Спряха го поздравите . Начинът, по който хората го поздравиха. Него, техния принц. Те го обожаваха. Красивата му усмивка и леката му броня блестяха на прекрасното слънце, а той и войниците му минаха покрай тях по пътя за север, за да продължат да обикалят блокадата. Принцът, нейната мишена, лично участваше в блокадата срещу Адарлан. И хората го обичаха заради това.

Тя проследи принца и хората му през града, като скачаше от покрив на покрив. Една стрела между тюркоазените му очи и той щеше да е мъртъв. Тя обаче го последва чак до крепостните стени и поздравите ставаха все по-шумни. Хората хвърляха цветя. Всички те се гордееха със своя съвършен, прекрасен принц.

Стигна вратите на замъка точно когато те се отвориха, за да го пуснат. И когато Галан Ашривер препусна към залеза – на война, за слава и в битка за мир и свобода, – тя остана на покрива загледана, докато той не се превърна в малка точица в далечината.

След това отиде до най-близката таверна, подпали най-кървавия и брутален побой, в който бе участвала досега, и изчезна миг преди градската стража да се появи и да арестува всички. Тогава, докато носът ù кървеше по ризата и докато плюеше кръв по калдъръма, тя реши, че няма да прави нищо .

В плановете ù нямаше никакъв смисъл. Нехемия и Галан можеха да поведат света към свободата. Стига Нехемия да бе жива. Заедно, принцът и принцесата щяха да победят краля на Адарлан.