Сара Маас - Огнената наследница

Нехемия обаче бе мъртва, а глупавата и жалка клетва на Селена не струваше и калта, по която стъпваха хора като Галан. Тя бе постъпила глупаво, давайки тази клетва. Дори Галан не правеше особено впечатление на Адарлан, въпреки че командваше цяла армада. А тя бе само един човек. Нищожество. Щом Нехемия не бе успяла да спре краля... Планът да се свърже с Майев бе абсолютно безсмислен.

За щастие, все още не бе попаднала на елф – на нито един от тях, – нито пък на фея или на каквато и да е магия. Направи каквото можа, за да го избегне. Дори преди да забележи Галан, бе стояла настрана от пазара, на който имаше всичко – от бижута до отвари и зони, запазени за улични артисти или наемници, предлагащи талантите си, за да си изкарват хляба. Научи в кои таверни ходят магьосници и никога не отиде да ги види, понеже всеки път, когато доловеше частица от тази енергия, чувстваше гърчещото се древно нещо в себе си.

Бе изминала цяла седмица, откакто се бе отказала от плана и бе изоставила всеки опит да се интересува от каквото и да е. Подозираше, че ще минат още много седмици, преди да реши, че тегията , горчивото вино по покривите и побоите, целящи просто да я накарат да изпита нещо, наистина ù омръзват.

Но сега гърлото ù бе пресъхнало, а стомахът я болеше. Затова Селена внимателно се подаде от края на покрива. Бавно, но не заради стражите, а защото главата наистина я болеше. Не знаеше дали няма да падне. Погледна тънкия белег на дланта си, докато се спускаше по отточната тръба към улицата на пазара. Тя вече ù напомняше само за жалкото обещание, което бе дала над полузамръзналия гроб на Нехемия преди около месец, за всички, които бе провалила. Също както аметистовия пръстен, който бе изгубила на хазарт и бе успяла да си върне още преди изгрев слънце.

Въпреки всичко, което се бе случило, и ролята на Каол в смъртта на Нехемия, дори след като бе унищожила всичко, което можеше да съществува между тях двамата, не бе способна да остави пръстена му. Бе го изгубила три пъти на карти, но всеки път си го бе връщала – по един или друг начин. Понякога кинжал, опрян в ребрата, се оказваше по-убедителен от каквито и да е думи.

Селена предполагаше, че е цяло чудо, че е стигнала до уличката, където сенките за момент я ослепиха. Постави ръка на студената каменна стена, позволи на очите си да се приспособят към тъмното и накара света около себе си да спре да се върти.

Леле, беше се съсипала. Чудеше се защо ù пука.

Смрадта на скитницата я блъсна право в носа, още преди да успее да я види. Широките пожълтели очи и напуканите устни, оголили зъби, за да изсъскат:

– Повлекана! Да не съм те видяла пред вратата си отново!

Селена се отдръпна и премигна към скитницата и вратата ù... която бе ниша в стената, претъпкана с боклуци и торби – явно всичко, което жената притежаваше. Самата тя бе прегърбена, с немити коси и почти беззъба. Селена премигна отново и лицето ù се фокусира. Мръсна, луда, побъркана.

Селена вдигна ръце и отстъпи крачка назад, а после и още една.

– Извинете.

Жената се изхрачи на калдъръма пред прашните ù ботуши. Твърде уморена, за да бъде отвратена или ядосана, Селена щеше да се отдръпне, ако не бе видяла себе си, докато вдигаше очи от храчката.

С мръсни парцаливи дрехи на петна, некъпана и миризлива... тази женица я бе помислила за друга скитница като нея самата. Която ù иска дома на улицата.

Просто прекрасно . Бе ударила ново дъно. Някой ден можеше да ù е смешно, ако успееше да се сети за това. Вече не помнеше откога не се е смяла.

Поне се успокои, че по-зле не може да стане.

Но тогава зад гърба ù с дълбок глас се засмя мъж.

А мъжът на улицата бе елф.

След десет години, след всичките екзекуции и палежи, елф вървеше към нея. Истински елф. От плът и кръв. Нямаше как да му избяга, когато изникна от сенките на няколко метра. Скитницата в нишата и останалите пешеходци по улицата притихнаха напълно и Селена отново чу камбаните от далечните планини.

Висок, широкоплещест и сякаш изваян от мускули, той бе мъж, от който се излъчваше сила. Спря в един прашен стълб от светлина. Сребърната му коса блестеше.

И сякаш деликатно заострените уши и леко удължените зъби не бяха достатъчни, за да уплашат до смърт всички на улицата, включително вече хленчещата женица зад Селена, на лицето му имаше и зловеща черна татуировка, отпечатала се на потъмнялата му от слънцето кожа.

Знаците можеха да минат и за украшение, но тя помнеше достатъчно от елфическия език, за да разпознае думите, макар и артистично изписани. Татуировката започваше от слепоочието му и се спускаше надолу по челюстта и врата, където се скриваше зад светлата туника и палтото, които носеше. Селена подозираше, че символите продължават надолу по цялото му тяло, скрити заедно с поне половин дузина оръжия. Когато посегна към собствения си скрит под палтото кинжал, тя осъзна, че елфът щеше да е красив, ако не бе блясъкът в боровозелените му очи, обещаващ насилие.