Сара Маас - Стъкленият трон

— Ставай. — Каол издърпа възглавницата изпод главата й. — Губиш ми времето.

Не показа с нищо, че вижда щедрото количество плът, което нощницата й разкриваше.

Селена изсумтя и се завъртя към ръба на леглото, след което протегна ръка, за да докосне пода.

— Подай ми пантофките — промърмори тя, — подът е като от лед.

Той изсумтя, но тя се постара да не му обръща внимание, докато се изправяше. След това се олюля и тръгна към трапезарията, където я очакваше огромна закуска.

— Яж бързо — нареди Каол и посочи с брадичка храната — съревнованието започва след час!

Тя се постара да скрие тревогата си с престорена въздишка и се пльосна на стола с грацията на сънена мечка. След това огледа масата. Пак нямаше ножове.

Заби вилица в една от наденичките.

— От какво, ако мога да попитам, си толкова уморена? — поинтересува се Каол.

Тя изпи чаша сок от нар и обърса устата си със салфетка.

— Четох до четири сутринта — отвърна тя. — Писах на принца ви за разрешение да ползвам библиотеката. Той ми прати седем книги от личната си колекция и ми нареди да ги прочета.

— Как си посмяла да пишеш на престолонаследника! — поклати глава Каол.

Тя се ухили и отхапа от шунката си.

— Можеше и да не отговори на писмото ми. Но пък аз съм неговият шампион. Не всички са длъжни да се държат толкова отвратително с мен като теб.

— Ти си една убийца.

— Ако бях крадла на бижута, щеше ли да бъдеш по-мил? Не си прави труда да ми отговаряш — махна с ръка тя.

Опита от кашата, не остана доволна и изсипа четири лъжици кафява захар в сивото ястие.

Дали останалите щяха да са сериозни съперници? Преди да се разтревожи наистина, тя спря поглед върху черните дрехи на капитана.

— Ти винаги ли се обличаш като гробар?

— Побързай — отвърна простичко той. — Съревнованието не чака. Внезапно изгуби апетит.

— Тогава трябва да се преоблека. — Тя понечи да извика Филипа, след което се спря. — Какво мога да очаквам от турнира днес? Да знам какви дрехи ще са подходящи.

— Не зная — отвърна той. — Не казват нищо, докато не пристигнем. Капитанът потупа дръжката на меча си и извика една слугиня, която изпроводи Селена до спалнята й. Той нареди зад гърба им:

— Облечи я с риза и панталони, нещо, което да й осигурява свобода на движението, но да не разкрива прекалено много. И донеси наметало!

Момичето изчезна в съблекалнята. Селена я последва, спокойно се съблече по бельо и с огромна наслада забеляза как бузите на Каол стават като домати, преди да извърне поглед.

След няколко минути обаче отново бе намръщена, докато подтичваше зад капитана във фоайето.

— Изглеждам нелепо! Панталоните са просто ужасни, а за ризата не искам и да говоря!

— Спри да се вайкаш! На никой не му пука за дрешките ти.

Той отвори вратата на покоите й и стражите пред нея мигновено застанаха мирно.

— Пък и можеш да се съблечеш в казармите. Сигурен съм, че останалите ще се зарадват много да те видят по бельо.

Тя грозно изпсува и уви зеленото наметало около себе си, след което ускори крачка, за да не изостава.

Капитанът на стражата профуча през замъка, който все още се не бе стоплил от утринното слънце. Скоро се озоваха в казармите. Стражи, облечени в различни видове брони, им отдадоха чест, а отворена врата разкриваше грамадна столова, в която мнозина от тях просто закусваха.

Най-накрая Каол спря някъде на приземния етаж. Грамадното правоъгълно помещение, в което се озоваха, бе с размерите на бална зала. Осеян с колони, подпиращи огромен вътрешен балкон, подът бе оцветен шахматно в черно и бяло, а стъклените прозорци, заемащи една от стените, бяха отворени. Леките и прозрачни завеси се вееха на хладния бриз, който идваше от градината. Повечето от другите шампиони вече бяха тук и се дуелираха с хора, които по всяка вероятност бяха лични треньори, осигурени от покровителите им. Никой не си направи труда да я погледне, с изключение на приятно изглеждащия мъж със сиви очи, който й се усмихна криво, преди да се върне към стрелбата с лък. Изглежда, тя му се удаваше много.

Селена повдигна брадичка и разгледа оръжията.

— Нали не очакваш от мен да въртя боздуган само час след изгрев? От коридора зад тях се появиха шестима стражи, които се присъединиха към дузината, които вече пазеха залата. Всичките бяха с извадени мечове.

— Ако пробваш някоя простотия — прошепна Каол, — играта свършва.

— Но аз съм просто една крадла, забрави ли?

Тя приближи оръжията. Беше страшно глупаво да ги оставят просто така. Мечове, кинжали, брадви, лъкове, копия, ловни ножове, боздугани, ножове за мятане, бойни тояги...