Сара Маас - Стъкленият трон

— Очевидно не — сопна се тя. Дориан повдигна вежди и тя въздъхна. — Съжалявам.

— Да не прекъснах нещо? — попита предпазливо Дориан.

— Нищо. Просто ми стана мъчно за него.

— Ще ми се да не си бе тръгвал толкова бързо. Нося добри новини.

— Стомахът й се сви. — Баща ми най-сетне подготви договора. Ще го подпишеш утре в кабинета му.

— Искаш да кажеш, че официално ставам кралски шампион?

— Явно не те мрази толкова, колкото се прави. Чудо е, че не те накара да чакаш още по-дълго — намигна й Дориан.

Четири години. Четири години трябваше да му служи, а след това щеше да бъде свободна. Но защо Каол си бе тръгнал толкова бързо? Тя погледна към вратата и се запита дали може да го настигне в коридора.

Дориан сложи ръце на кръста си.

— Явно оставаме заедно за известно време. — След което сведе лице към нейното.

После я целуна, но тя се измъкна от прегръдката му.

— Аз... Дориан, аз съм кралският шампион! — Задави се от смях, докато го казваше.

— Определено — отвърна Дориан и понечи да я приближи отново. Тя обаче запази разстоянието между тях, като се обърна към прозореца, към прекрасния ден навън. Широкият свят я очакваше. Можеше да прекрачи бялата линия.

Тя премести поглед към него.

— Не мога да съм с теб, ако съм кралски шампион.

— Можеш, разбира се. Само трябва да го запазим в тайна.

— Вече пазя прекалено много тайни. Не ми трябва още една.

— В такъв случай ще намеря начин да кажа на баща си. И на майка си. — Той направи лека гримаса.

— Как? Дориан, аз служа на баща ти, а ти — ти си престолонаследник.

Това бе вярно и щеше да усложни връзката им — ако имаше такава — особено след като Селена напуснеше замъка. И още повече, докато служеше като кралски шампион на баща му. А и Дориан имаше свои задължения, колкото и неприятно да му бе да го признае. Макар да го искаше и да я бе грижа за него, бе наясно, че любовта им е невъзможна.

Той бе наследникът на престола.

Очите му помръкнаха.

— Значи не искаш да сме заедно?

— Казвам само. че след четири години си тръгвам. Това няма да свърши добре нито за теб, нито за мен. Просто не искам усложнения. — Слънчевата светлина огря тялото й, а тежестта падна от раменете й. — Казвам, че след четири години ще бъда свободна. Никога през живота си не съм била свободна. — Усмихна се широко. — Искам да разбера какво е чувството.

Той отвори уста, но спря, когато видя усмивката й. Макар да не съжаляваше за избора си, изпита странно разочарование, когато Дориан отвърна:

— Както желаеш.

— Искам обаче да останем приятели.

— Винаги — отвърна той и прибра ръце в джобовете си.

Помисли си дали да не го хване за ръката или да го целуне по бузата, но думата „свободна" отекваше в съзнанието й отново и отново и тя не можеше да сподави усмивката си.

Той също се усмихна, макар и малко насилено.

— Мисля, че Нехемия идва да ти разкаже детайлите по договора. Ще се ядоса много, като разбере, че съм я изпреварил. Извини й се от мое име, става ли?

Той спря, докато отваряше вратата.

— Поздравления, Селена — каза тихо. Преди тя да успее да отговори, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

Останала сама, Селена погледна към прозореца и постави ръка на сърцето си, като си прошепваше думата отново и отново. „Свободна."

Няколко часа по-късно Каол се загледа във вратата на столовата. Не знаеше какво точно прави тук. Бе потърсил Дориан в покоите му, но не го бе намерил там, а имаше нужда да му каже, че нещата между него и Селена не бяха такива, каквито изглеждаха. Погледна ръцете си.

Кралят почти не му бе продумал последната седмица, а името на Каин не бе споменато на нито една от срещите им. Това бе нормално, тъй като Каин бе просто пионка, използвана да забавлява владетеля, а не част от кралската стража.

Но бе мъртъв. Заради Каол той повече никога нямаше да отвори очи, нямаше да си поеме дъх. Сърцето му бе спряло след неговия удар.

Ръката на Каол се спусна към мястото, където трябваше да се намира мечът му. Бе го захвърлил в края на стаята си, веднага след като се върна от дуела миналата седмица. За щастие, някой бе изчистил кръвта от острието. Може би стражите, които бяха отвели Каол в покоите му и му бяха дали силно питие. Те бяха останали тихо при него, докато реалността полека-лека се завърне пред очите му, а после си тръгнаха, без да изчакат да им благодари.

Каол прокара пръсти през късата си коса и отвори вратата на столовата.

Селена вечеряше, седнала на мястото си. Тя повдигна вежди.