Матю Стоувър - Острието на Тишал

— Защо не опиташ да дойдеш да играеш на моето поле? — Вложих такова презрение в гласа си, че той се спря насред крачката си. Може и да не го разбирах изцяло, но знаех, че няма начин да понесе такъв тон от някакво момче от висша каста със съмнителна мъжественост.

Той ме погледна през рамо.

— Твоето поле?

Сърцето ми се беше разтуптяло и положих усилия да потисна треперенето в гласа си.

— Да, здравеняко. — Завъртях като истински фокусник картичката на Чандра между пръстите си. — Щом си толкова як в твоята специалност, защо не дойдеш да опиташ моята ?

— Какво държиш там?

— Това е карта за достъп до залата за Виртуални приключения след няколко часа.

В очите му припламна искра на интерес.

— Знаеш ли, следващия петък ми започва курсът по Виртуални приключения…

Свих рамене.

— Това е разликата между нас двамата. Консерваторията е пълна със студенти от Бойния поток, които могат да изметат пода с теб, без да се изпотят…

— Така ли мислиш?

Не му обърнах внимание и продължих:

— … но няма никого, никого , който би могъл да ме бие в залата за Виртуални приключения. Там аз съм най-добрият. Провери записите, ако искаш: аз съм най-добрият, който някога е влизал там. Лесно ти е да раздаваш удари, но да получаваш?

Надявах се, че Хари е от онези момчета, които ги има във всеки квартал — готов да приеме всяко предизвикателство, особено ако шансовете са против него. И наистина смятах, че с моите напътствия той може да премине курса по Виртуални приключения с достатъчно висок успех, за да му позволи да се дипломира. Дарих го с фалшива усмивка, един вид: не ми пука какво ще направиш. Усмивка, която да го накара да се хване за думите ми и да си помисли, че искам да отстъпи. И усмивка, която да му попречи да забележи, че съм задържал дъха си.

Бъдещето ми зависеше от отговора му.

Той се вторачи в мен така, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— След няколко часа, а? Като например в колко?

— Да речем, в десет вечерта?

— Ще дойда.

Той излезе от залата за ръкопашен бой, без да се обръща назад, така че не видя как паднах на колене, благодарейки на всички богове за избавлението ми.

Докато си пробивах път към ВП залата между студентите от Бойния поток, потривах смъдящите ме очи. Толкова бях изтощен, че едвам се държах на краката си; в допълнение на раните от операциите ми, възстановяването от тренировките ми с Хари и непрестанните тревоги за бъдещето ми, още имах и да довършвам курсова работа. Допълнителното ми обучение включваше история и култура на Първия народ, да не говорим за техния отвратително елиптичен, метафоричен и флексивен език. И което беше още по-лошо, те нямаха писана история, тъй като всички от Първия народ имаха превъзходна ейдетична памет и нито един Актьор още не беше успял да се инфилтрира успешно в тяхното общество; всичко, което можех да науча, беше от отчети от втора и трета ръка, пълни с културни отпратки, които не разбирах и за които нямаше откъде да намеря информация. Както и при всички Актьори преди мен, щеше да ми се наложи да се правя на елф, който по една или друга причина е избрал да живее сред хората, но и така това си оставаше главозамайващо сложна задача.

Така че не бях в настроение да се занимавам с неандерталците и техните глупости. Тръгващите си студенти от Бойния поток се смееха и се шегуваха помежду си, докато пристъпваха тежко като слонове, но не толкова грациозно; аз правех каквото мога, за да минавам невредим между размахващите се лакти на тези двуметрови колоси.

Всички се насочваха към спалните си помещения или към почитаната от всички бирария — с изключение на един, грамаден, с рамене като гюлета. Той беше обърнат с гръб към мен и изглежда, размахваше юмрук към някого, когото не можех да видя, защото беше скрит зад гигантския му гръден кош. Съдейки по това как стомахът ми се сви, заплашеният вероятно беше Хари.

Враждата между студентите от Бойния и Магическия поток според мен е част от дълга историческа традиция, датираща поне от деветнайсети век, когато е започнало съперничеството между студентите атлети и студентите отличници. Те виждат в нас мекушави книжни плъхове, а ние в тях — безмозъчни горили, които мислят с мускулите си. Ситуацията тук обаче е малко по-различна. Много от нещата, които изучаваме, ни подготвят, по един или друг начин, да убиваме хора.

Това, меко казано, оказва влияние върху мисленето и повишава залозите — сблъсъците стигат далеч отвъд лекото унижение. От време на време се случва някой да пострада — обикновено студентите по Магия. Ние, обучаващите се за адепти, сме почти безпомощни без различните физични закони от другата страна на Портала на Уинстън. А уменията, на които обучават Бойните студенти, вършат една и съща работа и тук, и в Отвъдие.