Джордж Мартин - Сблъсък на крале

— Това е немислимо. Ваша милост, каквито и глупости да е свършил Ренли…

— Глупости ли? Аз ги наричам измяна. — Станис отново се обърна към жена си. — Брат ми е млад и силен, и има огромна войска, както и онези негови рицари на дъгата.

— Мелисандра гледа в пламъците. Видяла го е мъртъв.

Крессен слушаше стъписан от ужас.

— Братоубийството… милорд, това е зло, немислимо… моля ви, изслушайте ме.

Лейди Селайс го измери с очи.

— И какво ще му кажете вие, майстер? Как би могъл да спечели половин кралство, като отиде да коленичи пред Старките и продаде дъщеря ни на Лиза Арин?

— Чух съвета ти, Крессен — каза лорд Станис. — Сега ще чуя нейния. Свободен си.

Майстер Крессен прегъна вкочаненото си коляно. Усещаше очите на лейди Селайс в гърба си, докато се тътреше през залата. Докато стигне най-долното стъпало, едва можеше да стои прав.

— Помогни ми — извика на Пилос.

Щом се върна в покоите си, Крессен отпрати младока и пак закуцука към терасата си да застане между двата водоливника да погледа морето. Един от бойните кораби на Саладор Саан се носеше край замъка и пъстро нашареният му корпус се плъзгаше весело през сивозелените води, а веслата се вдигаха и падаха. Погледа го, докато не се скри зад носа. „Де да можеха и моите страхове да изчезнат толкова лесно.“ Заради това ли беше живял толкова дълго?

Когато един майстер си сложи металния нашийник, той завинаги се прощава с надеждата да има деца, но въпреки всичко Крессен често се беше чувствал като баща. Робърт, Станис, Ренли… трима синове беше отгледал, след като яростта на морето поиска да прибере лорд Стефон. Що за грях беше сторил, та да гледа сега как се избиват един друг? Не можеше да го позволи. Нямаше да го позволи.

Жената беше в сърцевината на всичко. Не лейди Селайс, другата. Червената жена, както я наричаха слугите, не смеещи да споменат името й.

— Аз ще я нарека по име — заговори Крессен на каменното си адско псе. — Мелисандра. Тя.

Мелисандра Асшайска. Вещицата, със сенките свързана и жрица на Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и на сянката. Мелисандра, на чието безумство не биваше да се позволи да се разпростре отвъд стените на Драконов камък.

Покоите му изглеждаха мрачни след яркостта на утрото. С треперещи пръсти старецът запали дебела свещ и я отнесе до работната си стая под стълбата към птичарника, където си стояха грижливо подредени по лавиците неговите мазила, отвари и всякакви лекове. На най-долния рафт зад редицата трътлести глинени гърненца с мехлеми намери шишенце от мастиленосиньо стъкло, не по-голямо от кутрето му. Разтръска го и то издрънча. Крессен издуха прахта по него и го занесе на масата. Отпусна се в стола, след което отвори тапата и изсипа съдържанието. Дузина кристали, не по-големи от житни семена, изтропаха по разгънатия пергамент. Блестяха на светлината на свещта като скъпоценни камъни с толкова наситения си пурпур, че майстерът неволно се вгледа в тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

Веригата му тежеше. Той леко докосна един от кристалите с върха на кутрето си. „Толкова малко, а крие в себе си власт над живота и смъртта.“ Беше направено от някакво растение, виреещо единственото на островите в Нефритово море, на половин свят оттук. Листата трябваше да са стари и дълго да стоят накиснати в силно подсладена вода с утайка от варовици с разни подправки от Летните острови. След това листата можеха да се хвърлят, но отварата трябваше да се сгъсти с пепел и да бъде оставена да кристализира. Процесът беше бавен и труден, а нужните съставки — скъпи и редки. Алхимиците в Лис обаче знаеха начина на приготовлението на кристалите, както и Безликите в Браавос… както и майстерите от неговия орден, въпреки че за това не се говореше извън стените на Цитаделата. На цял свят беше известно, че един майстер изковава сребърната брънка на веригата си, когато усвои изкуството на лечителството… но светът предпочиташе да забравя, че хората, които знаят да церят, знаят и да убиват.

Крессен вече не помнеше името, с което асшаите наричаха листата, както и отровителите от Лис самия кристал. В Цитаделата го наричаха просто „душача“. Едно такова зрънце, разтворено в чаша вино, караше мускулите на гърлото да се стягат като в железен юмрук и да затварят трахеята. Казваха, че лицето на жертвата почервенявало до тъмен пурпур като цвета на малкия кристал, от който избуява смъртта, но това можеше да сполети и човек, задавил се с по-голям залък.