Джордж Мартин - Сблъсък на крале

— Благодаря, сир — промълви той и се обърна да види кой от рицарите се е притекъл да му помогне, и…

— Майстер — каза лейди Мелисандра с дълбокия си глас, напоен с музиката на Нефритово море. — Трябва повече да внимавате.

Както винаги беше в червено от главата до петите, с дълга, падаща свободно по тялото й рокля от коприна с яркостта на жив пламък, с дълги широки ръкави и дълбоки прорези по бюстието, под които се провиждаше още по-кървавочервена тъкан. Около шията й имаше огърлица от червено злато, по-стегната от веригата на всеки майстер и украсена в средата с голям рубин. Косата й не беше с портокаловия или ягодов цвят на повечето червенокоси хора, а като тъмен излъскан бронз, който блестеше под светлината на факлите. Очите й дори бяха червени… но кожата й беше гладка и светла, безупречно бяла като сметана. Беше тънка, стройна, по-висока от повечето рицари, с пълни гърди и тесен кръст, и с лице със сърцевидно очертание. Видеха ли това лице и това тяло мъжки очи, трудно се отвръщаха от нея, дори да бяха очи на майстер. Мнозина твърдяха, че е красива. Не беше красива. Беше червена и ужасна, и червена.

— Аз… благодаря ви, милейди.

— Човек на вашите години трябва да гледа къде стъпва — каза му вежливо Мелисандра. — Нощта е тъмна и пълна с ужаси.

Знаеше тази фраза. Част от някаква молитва на нейната вяра. „Нищо. Аз имам своя вяра.“

— Само децата се боят от тъмното — отвърна й той. Но още докато изричаше думите, чу как Кърпеното лице отново подхвана песента си: „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“

— Ето ви сега и една гатанка — каза Мелисандра. — Умен глупак и глупав мъдрец. — Наведе се, вдигна падналия на пода шлем на Кръпчото и го постави на главата на Крессен. Хлопките тихо издрънчаха и калаеното котле се хлъзна надолу до ушите му. — Корона, която отива на веригата ви, лорд майстер — обяви високо тя. Мъжете наоколо избухнаха в смях.

Крессен стисна устни в усилие да смири гнева си. Мислеше го за слаб и безпомощен. Нищо. Преди да изтече нощта щеше да премисли. Можеше и да е стар, но все още беше майстер от Цитаделата.

— Не корона търся, а истина — отвърна й той и свали глупашкия шлем от главата си.

— На този свят съществуват истини, които не се учат в Староград. — Мелисандра се завъртя и червената коприна се люшна като огнен вихър, щом закрачи към издигнатата маса, на която седяха крал Станис и неговата кралица. Крессен тикна калаеното котле с еленовите рога в ръцете на Кърпеното лице и се помъкна след нея.

На мястото му седеше майстер Пилос.

Старецът спря и зяпна онемял.

— Майстер Пилос — успя да промълви след малко. — Вие… вие не ме събудихте.

— Негова милост ми заповяда да ви оставя да почивате. — Пилос поне намери в себе си благоприличие да се изчерви. — Каза ми, че присъствието ви тук не е необходимо.

Крессен погледна над главите на седящите притихнали пред него рицари, капитани и лордове. Лорд Селтигар, застарял и кисел, се беше загърнал с плащ с извезани с гранат червени раци. Достолепният лорд Веларион беше предпочел морскозелена коприна и белозлатото морско конче на гърлото му отиваше на дългата му светла коса. Лорд Бар Емон, дебел четиринадесетгодишен хлапак, се беше загърнал в пурпурно кадифе, обшито с тюленова кожа, сир Аксел Флорент си беше все така непринуден въпреки фино тъканата червено-кафява вълна и лисичата кожа, благочестивият лорд Санглас носеше лунни камъни на шията, на китката и единия пръст, а капитанът от Лис Саладор Саан бе като слънчев изгрев с яркочервените си одежди от сатен, злато и драгоценни камъни. Само сир Давос бе облечен както винаги простичко, в кафяв жакет и зелена вълнена мантия, и само той срещна изумения му поглед с жал в очите.

— Твърде болен си и твърде объркан, за да ми бъдеш от полза, старче. — Прозвуча му съвсем като гласа на лорд Станис, но не беше възможно да е той, не можеше да е. — От днес ще ме съветва Пилос. Той вече работи с гарваните, след като ти не можеш да изкачваш стълбите до птичарника. Не бих искал да загинеш на служба при мен.

Майстер Крессен примига. „Станис, господарю мой, мое вечно тъжно и навъсено момче, сине, какъвто нямах, не го прави, нима си забравил колко се грижих за теб, как живях само за теб, как те обичах въпреки всичко? Да, обичах те повече от Робърт дори, или от Ренли, че ти беше необичаният, онзи, който най-много се нуждаеше от мен.“ Но каза само:

— Както заповядате, милорд, но… но съм гладен. Не бих ли могъл да седна на масата ви? — „До теб, момчето ми. Мястото ми е до теб…“