Джордж Мартин - Сблъсък на крале

Сир Давос се вдигна от пейката.

— За мен ще е чест, ако майстерът се настани до мен, ваша милост.

— Твоя работа. — Лорд Станис се извърна да каже нещо на Мелисандра, която се беше разположила от дясната му страна, на най-почетното място. Лейди Селайс му беше отляво и на лицето й пробяга усмивка, ярка и крехка като безценните камъни на шията й.

„Твърде далече“ — помисли Крессен с тъга след като погледна към мястото, където седеше сир Давос. Половината лордове знаменосци се намираха между контрабандиста и високата кралска трапеза. „За да пусна душача в чашата й, трябва да съм по-близо до нея, но как?“

Кръпчо отново заскача в лудешкия си танц, докато майстерът бавно куцукаше край масата на сир Давос Държеливия.

— Тук ядем риба — заяви глупакът радостно, размахвайки като скиптър една сушена риба треска. — Под морето рибата яде нас. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Сир Давос се дръпна да му направи място на пейката.

— Тази вечер май всички трябваше да сме в шутовски дрехи — мрачно заговори той, след като Крессен седна. — Това, с което се захващаме, е глупашка работа. Червената жена видяла победа в пламъците и Станис е решил със сила да си вземе короната, все едно колко му е силата. Докато тази не миряса, боя се, че всички ще видим онова, което е видял Кърпено лице — морското дъно.

Крессен пъхна ръце нагоре в ръкавите уж за по-топло. Пръстите му намериха твърдите бучки от кристалчетата във вълната.

— Лорд Станис.

Станис извърна очи от червената жена, но вместо него отговори лейди Селайс.

— Крал Станис. Забравяте се, майстер.

— Той е стар, умът му се отнася — каза й навъсено кралят. — Какво има, Крессен? Кажи си каквото ти е на ума.

— След като сте решили да отплавате, съдбовно важно е да сключите съюз с лорд Старк и лейди Арин…

— Не сключвам съюзи с никого — заяви Станис Баратеон.

— Както светлината не сключва съюз с мрака. — Лейди Селайс хвана ръката му.

Станис кимна.

— Старките се стремят да ми откраднат половината кралство, както Ланистърови ми откраднаха трона и както милият ми братец мечовете и службата, и твърдините, които по право са мои. Всички те са узурпатори и всички са мои врагове.

„Изгубих го“ — помисли Крессен отчаяно. Само да можеше незабелязано да се приближи до Мелисандра… само миг при чашата й му трябваше.

— Вие сте законният наследник на своя брат Робърт, законният владетел на Седемте кралства и крал на андалите, на Ройнар и на Първите — заговори той, — но все пак не можете да се надявате на триумф без съюзници.

— Той има съюзник — каза лейди Селайс. — Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и сянката.

— Боговете в най-добрият случай са несигурни съюзници — настоя старецът, — а този няма власт тук.

— Така ли смятате? — Рубинът на гърлото на Мелисандра улови светлината и когато тя извърна глава, за миг сякаш засия ярко като кометата. — След като изричате такива глупости, майстер, би трябвало отново да си сложите короната.

— Да — съгласи се лейди Селайс. — Шлемът на Кръпчо. Той ти стои добре, старче. Сложи си го, аз ти заповядвам.

— Под морето никой не носи шапки — каза Кърпеното лице. — Знам аз, знам, ох-ох, ох.

Тежките вежди на лорд Станис засенчвала очите му, беше стиснал уста и челюстта му помръдваше безмълвно. Когато се ядосаше, винаги стискаше зъби.

— Глумец — изръмжа накрая. — Милейди съпругата ми заповяда. Дай шлема си на Крессен.

„Не! — помисли старецът. — Това не си ти, ти не постъпваш така, ти винаги беше справедлив, винаги твърд, но никога жесток, никога, от подигравки никога не си разбирал, както и от смях.“

Кърпено лице заподскача наблизо, хлопките задрънчаха. Майстерът остана да седи безмълвен, докато глупакът поставяше на челото му котлето с рогата. Звънците издрънчаха.

— Може би ще е добре отсега нататък да ни пее съветите си — каза лейди Селайс.

— Прекаляваш, жено — каза лорд Станис. — Той е само един старец и ми служеше добре.

„И ще ти служа до края, мой скъпи господарю, мое бедно и самотно момче“ — помисли Крессен, защото изведнъж видя изхода. Единствения възможен. Чашата на сир Давос беше пред него още наполовина пълна с тъмно и горчиво вино. Напипа в ръкава си твърдата топчица на един от кристалите, задържа я между палеца и показалеца си и посегна за чашата. „Полека, ловко, не трябва дори да трепна“ — замоли се и боговете се оказаха добри. Миг само и пръстите му останаха празни.

Ръцете му не се бяха държали толкова послушно от години. Давос видя, но никой друг. Беше сигурен. С чашата в ръка се надигна.