Джордж Мартин - Пир за врани

— Лъжат — настоя Емон Фрей, но Джайм не мислеше така.

— Ако не споделяте плановете си с никого, никой няма да ви измени — изтъкна той. Лейди Джена подхвърли няколко души да бъдат подложени на разпит. Той отказа. — Дадох думата си на Едмур, че ако се предаде, гарнизонът му може да си замине невредим.

— Много благородно от твоя страна — каза леля му, — но тук е нужна сила, не кавалерство.

„Питай Едмур за благородството ми — помисли Джайм. — Попитай го за катапулта“. Кой знае защо, не смяташе, че майстерите ще го сбъркат с принц Емон Драконовия рицар, когато прочетяха историите му. Все пак се чувстваше странно доволен. Войната почти беше спечелена. Драконов камък беше паднал, не се съмняваше, че и Бурен край скоро ще го последва, а Станис да си стои на Вала. Северняците нямаше да го заобичат повече от бурните лордове. Ако не го унищожеше Рууз Болтън, щеше да го направи зимата.

А той беше свършил работата си тук в Речен пад, без на практика да вдигне оръжие срещу Старките или Тъли. Само да намереше и Черната риба, щеше да може да се върне в Кралски чертог, където му беше мястото. „Мястото ми е с моя крал. С моя син“. Томен щеше ли да иска да научи това? Истината можеше да струва трона на момчето. „Какво би предпочел, трон или баща, момчето ми?“ Момчето, разбира се, можеше дори да не му повярва. Церсей щеше да каже, че е лъжа. „Сладката ми сестричка, измамницата“. Трябваше да измисли някакъв начин да го изтръгне от прегръдките й, преди да се е превърнал в поредния Джофри. А междувременно трябваше да му намери и нов съвет. „Ако може Церсей да бъде отстранена, сир Кеван току-виж се съгласи да е Ръка на Томен“. Ако не — какво пък, в Седемте кралства не липсваха способни мъже. Форли Престър можеше да се окаже добър избор или Роланд Крейкхол. Ако се окажеше, че се налага да не е западняк, за да са доволни Тирел, винаги можеше да се разчита на Метис Роуан… или дори на Петир Белиш. Кутрето беше колкото симпатичен, толкова и умен, но с твърде ниско потекло, за да застраши някой от големите лордове. „Съвършената Ръка“.

Гарнизонът на Тъли си тръгна на другата сутрин, без броня и оръжие. На всеки бе разрешено да вземе храна за три дни и дрехите на гърба си, след като положи тържествена клетва, че никога няма да вдигне оръжие срещу лорд Емон или дома Ланистър.

— Ако имаш късмет, по един на десет може и да спази клетвата — каза лейди Джена.

— Добре. Предпочитам да се разправям с девет души вместо с десет. Десетият може да е този, който да ме убие.

— Другите девет могат да те убият също толкова бързо.

— По-добре, отколкото да умра в леглото. — „Или в нужника“. Двама души решиха да не тръгват с другите. Сир Дезмънд Грел, старият учител по оръжие на лорд Хостър, предпочете да облече черното. Същото избра и сир Робин Ригър, капитанът на гвардията на Речен пад.

— Този замък беше домът ми четиридесет години — заяви Грел. — Казвате, че съм свободен да си ида, но къде? Много съм стар и дебел, за да стане от мен странстващ рицар. Но мъжете винаги са добре дошли на Вала.

— Както желаете — отвърна Джайм, макар да беше досадно. Разреши да си запазят оръжието и бронята и назначи дузина от хората на Грегър Клегейн да ескортират двамата до Девиче езеро. Командата повери на Рафорд, онзи, когото наричаха Сладура.

— Погрижете се пленниците да стигнат невредими в Девиче езеро — каза му Джайм, — или онова, което сир Грегър направи с Козела, ще се окаже весела шегичка в сравнение с това, което аз ще направя с вас.

Минаха още няколко дни. Лорд Емон събра на двора всички в Речен пад, хората на лорд Едмур, както и своите, и им говори близо три часа какво очаквал от тях, след като вече той е техният лорд и господар. От време на време размахваше свитъка си, а конярчетата и слугинчетата слушаха умърлушени и смълчани под лекия дъжд.

Певецът също слушаше, онзи, когото Джайм беше взел от сир Риман Фрей — стоеше на сушина на прага на една отворена врата.

— Негово благородие е трябвало да се роди певец — каза той. — Тази реч е по-дълга от маршова балада, а май не спря дори да си поеме дъх.

Джайм се засмя.

— На лорд Емон дъх не му трябва, докато може да дъвче. Ще направиш ли песен от това?

— Смешна. Ще я нарека „Да говориш с риба“.

— Само не я пей пред леля ми. — Джайм не му беше обръщал много внимание досега. Беше дребен човек, облечен в опърпани зелени бричове и изтъркана туника в по-светъл оттенък на зеленото, с кафяви кожени кръпки. Носът му беше дълъг и остър, усмивката — широка. Кафявата му коса падаше до яката, сплъстена и немита. „На петдесет някъде трябва да е. Странстващ арфист, похабен от живота“. — Не беше ли човек на сир Риман, когато те намерих?