Джордж Мартин - Пир за врани

Джайм го прочете на пейката до прозореца, окъпан в светлината на студеното бяло утро. Думите на Кибърн бяха стегнати и кратки. На Церсей — пламенни и страстни. „Ела веднага — пишеше. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!“

Виман беше застинал до вратата и чакаше, а Джайм усети, че и Пек го гледа напрегнато.

— Желае ли милорд да отговори? — попита майстерът след дълго мълчание.

Една снежинка кацна на писмото. Стопи се и мастилото се замъгли. Джайм нави отново свитъка, толкова здраво, колкото позволяваше една ръка, и го подаде на Пек.

— Не. Това го хвърли в огъня.

Най-опасната част от пътуването беше последната. Протоците Редвин гъмжаха от кораби, както ги бяха предупредили в Тирош. След като главната сила на флота на Арбор бе от другата страна на Вестерос, железните бяха опустошили Риамспорт и бяха завзели Лозоград и пристан Морска звезда, за да ги използват като бази за плячкосване на морските товари за Староград.

На три пътя видяха техни кораби. Два обаче бяха далече назад и „Канеленият вятър“ им избяга. Третият се появи към залез-слънце и отряза пътя им откъм Шепнещ звук. Щом видяха как греблата разпенват до бяло бронзовите води, Коджа Мо прати на кулите стрелците с лъковете им от златно сърце, които можеха да пратят стрела по-далече и по-точно дори от дорнския тис. Изчака корабът да се доближи на двеста разтега, преди да даде команда да стрелят. Сам също стреля и този път му се стори, че стрелата му стигна до кораба. Един залп стигаше. Дългият кораб възви на юг да търси по-кротка плячка.

Когато навлязоха а Шепнещ звук, се спускаше тъмносин здрач. Джили стоеше на носа с бебето и зяпаше замъка на скалите.

— Три кули — кала й Сам, — седалището на дома Костейн. — Всечен на фона на вечерните звезди, с факлите, мигащи в прозорците, замъкът бе величествена гледка, но той се натъжи, като го видя. Пътуването им беше почти към края си.

— Колко е висок… — промълви Джили.

— Чакай да видиш Високата кула.

Бебето на Дала започна да плаче и Джили му даде да суче. Усмихна се и го погали по меката кафява коса. „Започнала е да го обича също колкото своето, което остави“, осъзна Сам. Дано боговете да бъдеха добри и към двете деца.

Железните бяха проникнали дори в заслонените води на Шепнещ звук. На заранта, когато „Канеленият вятър“ продължи към Староград, видяха трупове, понесени по морето. По някои тела бяха накацали врани, вдигаха се във въздуха и грачеха сърдити, че корабът безпокои гротескно подутите им салове. По бреговете се появиха изгорени поля и опожарени села, плитчините и пясъчните ивици бяха осеяни с корабни останки. Търговски гемии и рибарски лодки бяха най-често, но видяха и изоставени дълги кораби, и останки от два големи дромона. Единият беше изгорял до ватерлинията, а другият имаше голяма зейнала дупка в борда — от вражески таран.

— Битка е имало тука — каза Ксондо. — Неотдавна.

— Кой ще е толкова луд да напада толкова близо до Староград? Ксондо посочи един полузатънал в плитчините дълъг кораб. На кърмата висяха останки от знаме, почерняло и опърпано. Сам никога не беше виждал герба на него: червено око с черна зеница под черна желязна корона, поддържана от две врани.

— Чие знаме е това? Ксондо сви рамене.

Следващият ден беше студен и мъглив. Докато „Канеленият вятър“ пълзеше покрай поредното плячкосано рибарско селце, от мъглата се плъзна бойна галера и бавно загреба към тях. „Ловкиня“ бе името, което носеше, зад статуя на стройна девица, облечена в листа и размахала копие. Миг след това от двете й страни се появиха две по-малки галери, като двойка хрътки, газещи по петите на господарката си. За облекчение на Сам вееха знамето на крал Томен с елена и лъва над стъпаловидната бяла кула на Староград с короната й от пламък.

Капитанът на „Ловкинята“ беше висок мъж в пушливо на цвят наметало, обшито с ивица червени сатенени пламъци. Докара галерата до тях, вдигна гребла и извика, че се качва на борда. Докато стрелците му с арбалети и лъкометците на Коджа Мо се гледаха напрегнато, той се прехвърли с половин дузина рицари, кимна на Кухуру Мо и поиска да види трюмовете му.

— Моите извинения — каза, след като огледът свърши. — Съжалявам, че честни хора трябва да търпят подобни грубости, но по-добре това, отколкото железните в Староград. Само преди две седмици тия проклети кучи синове плениха в протоците търговски кораб на Тирош. Избили екипажа, облекли дрехите им и си боядисали мустаците и брадите с боите им. Смятали, като влязат през стените, да подпалят пристанището и да отворят някоя порта, докато ние се борим е огъня. Можеше и да стане, но се натъкнаха на „Господарката на кулата“, а старшият им гребец е жена от Тирош. Като видяла всички тия зелени и червени бради, поздравила ги на речта на Тирош, но те не знаели как да отвърнат.