Л. Смит: Заклинателка

— Докато хората не започнали да ни изгарят на клада — каза Белфана, чието луничаво лице беше помръкнало под тъмночервените й къдрици.

— Е, този специално едва ли ще изгори някого — отбеляза злъчно леля Урсула. И в този момент Теа искрено я обикна.

— Никой не се съмнява в това, че законите не трябва да бъдат променяни — каза майка Кибела, сплитайки пълните си пръсти пред гърдите. — Не можем да върнем онези дни и всички знаем опасността, която човешките същества представляват за нас. Въпросът е има ли някакъв начин да направим изключение в този случай?

— Не виждам как — заговори Рийс бавно. — Не и без всички накрая да бъдем обвинени в предателство.

— Отново ще избухнат Нощни войни — добави Нана Буруку. — Всяка раса от Нощния свят срещу всички останали.

— Не им желая злото на тези двамата — каза Креон от инвалидния си стол. — Но те не могат да живеят нито в нашия свят, нито в този на хората.

„Ето това обобщава чудесно ситуацията — помисли си Теа. — За нас никъде няма място. Не и докато единият от нас е вещица, а другият човек…“

Идеята й хрумна изведнъж, проблясвайки в ума й като светкавица. Беше толкова просто. И все така ужасяващо.

Но все пак беше изход…

„Но ако се стигне до това, ще намеря ли достатъчно сили?“, питаше се Теа.

Ще пожертваш ли всичко?

Всички и всичко. В това число и баба, и Блейс. Дани, Лавая и братовчедка й Селестин. Чичо Гален и леля Гердет… Леля Урсула, Селена и Вивиан и всички от Кръга на Здрача.

Миризмата на билките и лавандулата, примесена с розов цвят. Целувката на хладните камъни в дланта й.

Всеки напев, всяко заклинание и всички магии, които бе научила. Възхитителното чувство, когато вълшебството сякаш изтича от върховете на пръстите ти. Дори паметта за Елвиза…

Елвиза в белите си одежди в тъмната гора…

Ще пожертваш ли всичко? Заради мира?

Заради Ерик?

Сега това беше собственият й вътрешен глас. Докато гледаше Ерик, Теа знаеше, че вече е намерила изход.

„Той ме обича. Беше готов да умре за мен. И да се откаже от всичко.“

Ерик я наблюдаваше. Пъстрите му сиви очи бяха загрижени. Разбираше, че нещо се случва с нея.

Теа му се усмихна. И се почувства толкова горда да види, че дори сега, когато беше обграден от хора, които вероятно му изглеждаха като герои от някоя страховита легенда, той все пак успя да й отвърне с крива усмивка.

— Имам идея — каза тя, обръщайки се едновременно към баба си и Вътрешния кръг. — Чашата на Лета.

Настъпи гробна тишина. Всички започнаха да се споглеждат. Баба й изглеждаше стъписана.

— Не само за него — каза Теа. — Аз също ще я изпия.

В тишината се чуха няколко тежки въздишки.

Баба й затвори очи.

— Ако изпия достатъчно от нея, ще забравя всичко. — Теа продължи, обхождайки с поглед мрачните лица в стаята: — Всичко за Нощния свят. Повече няма да бъда вещица, защото няма да помня коя съм.

— Ще станеш изгубена вещица — каза Арадия. Красивото й лице беше спокойно и за разлика от останалите, на него не се четеше ужас. — Като медиумите, които не познават истинския си произход. А изгубените вещици могат да живеят с хората.

— И двамата няма да си спомняме за Нощния свят — добави Теа. — Така законите няма да бъдат нарушени.

— Законът ще бъде спазен — заключи Арадия.

Ръката на Ерик стисна тази на Теа.

— Но…

Тя го погледна.

— Това е единствената възможност да бъдем заедно.

Той затвори уста.

Мълчанието продължи непоносимо дълго. И тогава заговори Блейс, която до този момент беше наблюдавала развоя на нещата със скръстени ръце:

— Тя ми каза, че са сродни души.

За момент на Теа й се стори, че го казва злобно, за да я нарани.

Но баба й ги погледна изненадано.

— Сродни души? Толкова отдавна не бях чувала за това.

— Древен мит — изсумтя скептично Рийс.

— Може би не — каза тихо майка Кибела. — Може би древните сили се пробуждат отново. И се опитват да ни кажат нещо.

Баба й гледаше надолу към пода. Когато вдигна поглед към Теа, в тъмните й пламенни очи имаше сълзи. И за пръв път, откакто Теа я познаваше, тези очи изглеждаха наистина стари.

— Ако ти позволим да направиш това… — каза тя. — Ако ти позволим да се откажеш от своя произход… къде ще отидеш след това?

Но отговорът дойде от Ерик.

— При мен — каза той простичко. — Майка ми и сестра ми вече я обичат. Майка ми знае, че Теа няма родители. Ако й кажа, че повече не може да остане тук, тя ще я приеме в дома ни, без никакви излишни въпроси.