Л. Смит: Заклинателка

Теа дръпна тапата на шишенцето със зъби и го наклони над огъня. Една капка, две капки, три капки…

Пламъците забумтяха по-силно отпреди и се оцветиха в чисто синьо. Теа падна назад по гръб.

— Сюзан! Насам! — Гласът на Ерик се чуваше едва-едва заради рева на огъня.

По лицето на Теа се стичаха сълзи. Усещаше лютива миризма в очите и носа си. Започна да рови в раницата си за последното нещо, което беше нужно за връщането на духа в отвъдния свят — пакетчето с утайката от бронзовата купа. Взе я в шепата на лявата си ръка и я изсипа между две овъглени цепеници в края на огъня.

После се изправи и видя, че Ерик е в беда.

Беше изтървал горящата си главня. Духът беше стиснал гърлото му и се виеше около него, сменяйки формата си всяка следваща секунда. Устата му беше отворена, но Теа не чуваше никакъв звук.

— Да пребъде с мен силата на Словото на Хеката! — изкрещя Теа към ревящите пламъци и фучащия изменчив дух. И в момента, в който изрече думите, те сякаш придобиха своя собствена сила:

— От сърцето на огъня… връщам те обратно! По тясната пътека… връщам те обратно!

Вложи в думите цялата сила, на която беше способна, но въпреки това духът се съпротивляваше и отказваше да си тръгне.

— Към ефирната празнота… връщам те обратно! През мъглата на годините… връщам те обратно!

Тялото на Ерик се мяташе ту насам, ту натам и духът сякаш всеки момент щеше да го повдигне във въздуха.

— Отвъд воала… връщам те обратно! Тръгни си бързо, леко и без отлагане!

Краката на Ерик ритаха безпомощно във въздуха. „Така е умрял Кевин“, осъзна изведнъж Теа.

Тя откри, че крещи думи, което никога преди не беше чувала.

— Със силата на Земята и Въздуха и Водата! Със силата на огъня, горящ в тази нощ на Хеката. С моята сила като дъщеря на Елвиза. Тръгни си бързо, леко и без отлагане, кучко!

Теа не знаеше откъде бяха дошли тези думи, но в следващия момент Ерик падна на земята. Призракът го беше пуснал.

Спусна се право към Теа, но после изведнъж се спря, сякаш се беше блъснал в невидима тухлена стена. Витаеше точно над огъня.

Хванат в капан.

Сините пламъци бълваха дим, но настрани. Теа виждаше ясно духа точно над тях. И за пръв път той не приличаше на безформен облак. А на жена.

Момиче. По-голямо от Теа. Но още девойка. С дълга разпиляна черна коса, бледо лице и огромни очи. Устните й бяха разтворени, сякаш се опитваше да каже нещо.

Теа се взираше в нея. И сетне се чу да прошепва:

— Сюзан…

Момичето протегна бледата си ръка към нея. Но в следващия момент огънят отново лумна, превръщайки косите на момичето също в огън. Тъмни пламъци се извиваха около нея и на лицето й беше изписана безкрайна тъга. Теа инстинктивно протегна ръка.

Огънят ревеше…

И сетне проблесна нещо като светкавица.

Сюзан беше притеглена към сърцето на огъня. А светкавицата образува нещо като конус — тясната пътека.

Прах и отломки се завъртяха в кръга, като че ли подхванати от вихрушка.

Сюзан потъна в белия конус от светлина, а сетне изчезна и той.

В ефирната празнота. През мъглата от години.

Огънят лумна за пореден път, издигайки се над главата на Теа, и после утихна. Синьото сияние се спусна ниско долу над жаравата. Пламъците станаха отново жълти като на обикновен огън.

Сякаш беше дръпната някаква завеса.

Пред света отвъд воала.

Където сега беше Сюзан.

В края на огъня, където беше паднала утайката, сега имаше парче мека глина. Теа коленичи и го вдигна. Загледа се в пламъците и видя дълъг кичур коса с цвета на махагон. Краищата му бяха започнали да почерняват и да тлеят в огъня.

Теа се пресегна и го грабна. Сгъна кичура няколко пъти и бързо притисна глината около него. Беше пипкава работа и Блейс навярно щеше да се справи много по-добре, но тъй или иначе, косата беше скрепена в глината. Теа потърси опипом по земята дървения печат, намери го и го притисна към глината. Символът на Сюзан, тайнственият знак с името й беше отпечатан в меката маса.

Всичко беше готово.

Амулетът бе възстановен. Сюзан отново беше хваната в капан. И щеше да остане в другия свят, на който принадлежеше, освен ако някой отново не допуснеше грешката да я призове обратно.

Теа пусна амулета в раницата си, без да го погледне, изправи се и се втурна към мястото, където лежеше Ерик. Виждаше го през някаква странна сива бленда.

След всичко това… той трябва да е добре… О, Изида, моля те, спаси го…

Ерик помръдна, когато се наведе над него.

— Ерик, успяхме! Прогонихме я! Успяхме!