Ан Райс - Вампирът Лестат

Но старата италианска комедия, която аз обичах — Панталоне, Арлекин, Скарамуш и останалите — бе все така жива, както винаги, с въжеиграчи, акробати, жонгльори и кукловоди в спектаклите по откритите сцени на панаирите Сен Жермен и Сей Лоран.

И от тези панаири се бяха родили булевардните театри. По моето време, последните десетилетия на осемнайсети век, те бяха постоянни постройки на булевард „Дю Тампл“ и въпреки че играеха пред бедняци, които не можеха да си позволят големите театри, те събираха и доста заможна публика. Много от аристократите и богатите буржоа се тъпчеха в ложите, за да гледат булевардните представления, защото те бяха живи и изпълнени с талант и не толкова сковани като пиесите на великия Расин или великия Волтер.

Играехме италианската комедия, точно както ме бяха учили преди — с много импровизации, така че всяка вечер да е нова. Освен това пеехме и правехме всякакви глупости, не само защото хората го обичаха, а и защото ни се налагаше: не можехме да си позволим да ни обвинят, че нарушаваме монопола на държавните театри върху сериозните пиеси.

Самата постройка беше разнебитена дървена барака и побираше не повече от триста души, но малката й сцена и декорите бяха елегантни, имаше разкошна сценична завеса от синьо кадифе, а ложите й имаха паравани. А актьорите и актрисите бяха врели и кипели и наистина талантливи или поне на мен така ми изглеждаше.

Дори и ако нямах този новопридобит страх от тъмното, това „страдание на смъртността“, както упорито го наричаше Никола, не би могло да бъде да бъде по-вълнуващо да излезеш през вратата на сцената.

Пет-шест часа всяка вечер аз живеех и дишах в една малка вселена от надникващи се, смеещи се и каращи се мъже и жени, които се бореха за еди-какво си и срещу еди-кого си, и всички ние бяхме другари зад кулисите, макар и да не бяхме приятели. Може би бяхме все едно в малка лодка в океан — всички се държахме заедно, неспособни да избягаме един от друг. Беше божествено.

Никола не беше чак толкова въодушевен като мен, но пък и това трябваше да се очаква. И ставаше още по-ироничен, когато богатите му приятели студенти идваха да поговорят с него. Те го смятаха за луд, че живее така. А за мен, благородникът, който натикваше актрисите в костюмите и изсипваше кофите с помията, направо нямаха думи.

Разбира се, всичко, което тези млади буржоа всъщност искаха, бе да бъдат аристократи. Те купуваха титли, женеха се в аристократични семейства при всяка възможност. И една от шегичките на историята е, че по време на Революцията се объркаха и помогнаха за унищожаването на класата, в която в действителност искаха да се влеят.

На мен нямаше да ми пука, ако никога повече не видим приятелите на Никола. Актьорите не знаеха за моето семейство и в полза на съвсем простото Лестат дьо Валоа, което всъщност не значеше нищо, аз се отказах от истинското си име дьо Лионкур.

Учех всичко, каквото мога, за сцената. Наизустявах, подражавах. Задавах безкрайни въпроси. И спирах да се обучавам всяка вечер само за времето, в което Никола свиреше своето соло на цигулката. Той ставаше от мястото си в мъничкия оркестър, прожекторът го осветяваше сред другите и той изсвирваше малка соната, достатъчно мила и достатъчно кратка, че да разбие театъра.

И през цялото време аз мечтаех за своя миг, когато старите актьори, които изучавах, на които досаждах, подражавах и прислужвах като лакей, най-сетне щяха да кажат: „Добре, Лестат, тази вечер си ни нужен в ролята на Лелио. Сега би трябвало да си наясно какво да правиш.“

Случи се в края на август, най-сетне.

Беше най-топлото време в Париж, нощите бяха благоуханни, а театърът бе пълен с нервна публика, която си вееше с кърпички и програми. Дебелият слой бял грим на лицето ми се топеше още докато го полагах.

Но щом излязох на сцената, аз се обърнах и погледнах право в препълнената зала, и се случи най-странното. Страхът се изпари.

Усмихнах се лъчезарно на публиката и много бавно се поклоних. Загледах се в прекрасната Фламиния, сякаш я виждах за първи път. Трябваше да я спечеля. Лудориите започнаха.

Сцената ми принадлежеше, както преди много, много години в онзи далечен провинциален град. И докато лудувахме безумно по сцената — карахме се, прегръщахме се, вършехме палячовщини — смях разтърсваше залата.

Усещах вниманието, сякаш беше прегръдка. Всеки жест, всяка реплика взривяваха публиката — даже твърде лесно, и можехме да продължим и още половин час, ако другите актьори, нетърпеливи да се включат в следващия номер, както го наричаха, не бяха ни изтикали зад кулисите.