Ан Райс - Вампирът Лестат

А от далечното село се носеше приглушеното пеене на селяните.

— Аз искам ти да заминеш за Париж, Лестат — каза тя. — Искам да вземеш тези пари — те са всичко, което ми остана от семейството ми. Искам да зная, че си в Париж, Лестат, и когато ми дойде времето, искам да умра със знанието, че си в Париж.

Стъписах се. Спомних си страдалческото й изражение отпреди години, когато ме взеха от италианската трупа и ме доведоха обратно. Дълго я гледах. Тя говореше толкова убедително, че гласът й звучеше почти сърдито.

— Смъртта ме ужасява — каза тя. Гласът й зазвуча почти сухо. — И се кълна, че ще обезумея, ако не зная, че си в Париж и си свободен, когато тя най-сетне дойде.

Разпитвах я с очи. Питах я с поглед: „Сериозно ли говориш?“.

— Аз те задържах тук, също като баща ти — продължи тя. — Не заради гордостта, а заради моята себичност. И сега ще изкупя вината си. Ще те видя как заминаваш. И не ме интересува какво ще правиш, когато стигнеш в Париж, дали ще пееш, а Никола ще свири на цигулка, или ще правиш салта на сцената на панаира Сен Жермен. Но тръгвай, и върши онова, което ще вършиш, възможно най-добре.

Опитах се да я взема в прегръдките си. Тя отначало се вдърви, но после я усетих как се отпуска и тя се прислони към мен, и ми се отдаде толкова пълно в този миг, че ми се струва, че проумях защо винаги е била толкова сдържана. Тя заплака — никога не бях я чувал да плаче. И аз бях влюбен в този миг, с цялата му болка. Срамувах се от своята влюбеност, но не исках да я пусна. Притиснах я силно, и може би я целунах, за всички онези случаи, когато тя не ми го позволяваше. В този миг ние бяхме сякаш две части от едно и също цяло.

А после тя се успокои. Като че дойде на себе си и бавно, ала непоколебимо тя ме пусна и ме отблъсна.

Говори дълго. Казваше неща, които тогава не разбирах — как, когато ме виждала да излизам на лов, я обземала някаква чудна наслада от това и същата наслада я обземала, когато съм ядосвал всички и съм крещял въпросите си на баща ми и братята ми — защо трябва да живеем така. Обясняваше почти зловещо как аз съм тайна част от нейната анатомия, че аз за нея съм органът, който жените в действителност не притежават.

— Ти си мъжът в мен — каза тя. — И затова аз те задържах тук, боях се от живота без теб, и може би сега, когато те отпращам, аз правя единствено същото, което съм правила и преди.

Тя ме шокира леко. Не бях предполагал, че една жена може да почувства и да изкаже подобно нещо.

— Бащата на Никола знае за вашите планове — продължи тя. — Ханджията ви е чул. Важно е веднага да потеглите. Вземете дилижанса призори и ми пиши веднага, щом стигнете в Париж. На Гробището на невинните до пазара Сен Жермен има писачи на писма. Намери някой, който може да пише на италиански. Тогава никой няма да може да прочете писмото, освен мен.

Когато тя излезе, аз още не можех да повярвам в случилото се. Дълго време стоях и се взирах пред себе си. Взирах се в леглото ми със сламеника, в двете палта, които имах, в червеното наметало и единствения ми чифт кожени ботуши до камината. Вглеждах се през тясната цепнатина на прозореца в черната грамада на планините, които познавах цял живот. Мракът, тъмата се отдръпна от мен за един безценен миг.

А после хукнах надолу по стълбите, и по планинския склон към селото, за да намеря Никола и да му кажа, че заминаваме за Париж! Щяхме да заминем. Този път нищо не можеше да ни спре.

Той беше със семейството си, гледаха огъня. И щом ме съзря, той обви шията ми с ръце, а аз го прегърнах през кръста и го завлякох встрани от тълпата и пламъците, в края на една поляна.

Въздухът миришеше на свежест и зеленина, както е само през пролетта. Дори и пеенето на селяните не звучеше толкова ужасно. Затанцувах в кръг.

— Донеси си цигулката! — възкликнах. — Изсвири песен за заминаване за Париж — потегляме! Тръгваме на сутринта!

— А как ще се прехранваме в Париж? — пропя той и засвири на невидима цигулка с празни ръце. — Ще отстрелваш плъхове за вечеря ли?

— Не ме питай какво ще правим, когато пристигнем там! — отвърнах. — Важното е само да стигнем.

Не минаха и две седмици, откакто застанах сред тълпите по пладне в огромното обществено Гробище на невинните, с неговите стари гробници и смрадливи отворени гробове — най-чудатият пазар, който някога са виждали очите ми — и сред вонята и шумотевицата се наведох над един писач италианец и му продиктувах първото писмо до майка ми.

Да, бяхме пристигнали благополучно след денонощното пътуване и имахме стаи в Ил дьо ла Сите, и бяхме неизразимо щастливи, а Париж бе топъл и прекрасен и великолепието му надхвърляше всякакви представи.