Брент Уийкс - Черната призма

— Гавин, няма да седя, докато ти… — Тя се опита да стане и той изстреля скула напред. Понеже нямаше за какво да се хване, Карис падна назад в седалката и писна пак. Гавин се засмя. Тя беше един от най-добрите воини на Хромария, но все пак пищеше, когато я изненадат.

Карис го стрелна с поглед, едновременно ядосан и развеселен.

— Мислех, че обичаш да ти се подкосяват краката — рече той.

— Ти вече имаше своя шанс да го направиш — контрира тя. Усмивката му посърна.

Карис, изглежда, се смути.

— Гавин, аз…

— Не, заслужих си го. Хайде, стани, моля те.

„Шестнайсет години. Би трябвало и двамата вече да сме го превъзмогнали. Не че не сме се опитвали.“

— Благодаря — каза тя, но в гласа ѝ звучеше разкаяние. Изправи се, като застана малко разкрачена, с леко присвити колене, за да е по-устойчива.

Скулът бе тласкан напред от две редици гребла. Чрез изследвания, продължили цели поколения, зелените и сините притеглящи бяха разбрали как да използват зъбни колела и вериги за задвижване на греблата. Всеки притеглящ нагаждаше своя съд към собственото си тяло, така че да може да го кара с предпочитаната от него комбинация от движения на ръцете и краката, и вкарваше всякакви дребни промени, които смяташе, че ще подобрят ефикасността. Тъй като триенето между лодката и водата бе съвсем слабо, един атлетичен притеглящ можеше да се движи със скоростта на спринтьор в продължение на час.

Това беше бързо. Много бързо. Но съвсем не толкова, колкото бе обещал Гавин. Все пак той приведе силно напред тялото си, увиснало в мрежа от луксин, и заработи с ръце и крака. Удължи и стесни скула, за да го превърне в кинжал, порещ повърхността. Докато излязат от пристанището, бяха набрали пълна скорост.

Гавин се потеше, но чувството бе приятно, ободряващо. Вятърът брулеше лицето му и отнасяше всички думи, които той или Карис можеха да изрекат, а без думите оставаше само нейното присъствие, развятата ѝ тъмна коса, силните ѝ черти, кожата ѝ, сияеща в утринната светлина, вдигнатата ѝ брадичка и протегнатата ѝ шия, докато се наслаждаваше на свободата не по-малко от него.

Карис гледаше напред, така че не го виждаше как притегля луксиновите гребла във водата. Гавин винаги бе смятал, че трябва да има и по-добър начин. В края на краищата един притеглящ можеше да запрати огнено кълбо с всякаква скорост, това зависеше само от волята му — разбира се, ако хвърлеше нещо прекалено голямо или прекалено бързо, можеше да пострада от отката, — но скуловете не се възползваха от силата на волята. Те бяха съвършените гребни съдове, които използваха мускулната сила по-ефикасно от всеки друг уред. Гавин искаше да постигне нещо повече — искаше да използва магията както платното използва вятъра.

Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.

Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края, във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.

Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.

При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката ѝ инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата ѝ. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.

Все още бе нужно физическо усилие. Гавин запращаше във водата голяма сила и ръцете и раменете му практически повдигаха цялата му собствена тежест, плюс тази на Карис. Но магията можеше да се притегля от цялото тяло, така че беше все едно да носиш тежка раница с ремъци, които разпределят теглото идеално — тежко, но не и смазващо. Все пак, тъй като през последната година правеше това всеки ден, плещите и ръцете му бяха заякнали.