Брент Уийкс - Черната призма

Биваше го да носи пердах. Беше костенурка. Или може би мечок. Костенуркомечок. Оролам, ама че идиот беше. Засмя се пак и долепи длани към раменете си, както лежеше на земята. Зелен луксин бликна и го покри, както бе видял да покрива зеления бяс в Ректън.

Пред очите му един меч се спусна и посече зеления луксин върху ръката му. Потъна на два пръста, но луксинът беше по-дебел. Мечът спря, трептейки като забита в дърво брадва. Кип се преобърна и продължи да притегля още зелено от всяка светла повърхност, без дори да разбира как го прави; теглеше ли, теглеше светлина от неизчерпаемия източник на Оролам.

Това го изпълни със същото чувство за необузданост като преди. Чувството за нещо диво, което е било оковано, затворено, уловено в клопка. Покриващият го луксин стана по-дебел. Кип стъпи на краката си и се изправи с рев.

Беше луд. Беше луд и се чувстваше страхотно. Цапардоса със зелената си ръка някакъв ококорен мъж, който държеше меч. Ударът отхвърли мъжа назад. Кип се спря за секунда и шипове щръкнаха във всички посоки от зелената му броня. Той започна да вършее с тежкото си тяло из тълпата, сякаш бяха плъхове, които трябваше да смачка в стените на шкафа.

Кръвта хвърчеше на червени струи. Кип вече не бе човек. Беше животно, което не желае да стои в клетка. Беше бясно куче. Някаква смътна, разсъждаваща част от него си помисли, че не би трябвало да се движи толкова лесно с такъв тежък костюм върху себе си. Вярно, че бе силен, но не чак толкова.

Изобщо не забелязваше битката извън малкия кръг около него. Дори и нещата в този кръг бяха размазани — резки движения отляво и отдясно, блясък на светлина по остриета и надигащи се мускети, които биваха смачквани, преди да успеят да стрелят. Той удряше, биеше и млатеше със сляпа ярост. В ума му се въртеше само една мисъл: „Няма да ме спрат.“

След секунди или часове — Кип бе загубил всякаква представа за времето — видя страх в очите на всички. Неспирен поток мъже се изсипваше през пробойната в стената, тласкани от множеството зад тях, всички настъпваха напред и към Кип, но самото му присъствие ги забавяше, те почваха да се дърпат назад, щом го зърнеха, и отскачаха настрани с надеждата да избегнат гнева му.

Слабостта им го разяри още повече. Подобно на плъхове, които охотно хапят в тъмнината, но се разбягват на светло, те бяха страхливци. Той ги млатеше, разбиваше глави, разпаряше кореми. Щурмува теснината, където те не можеха да бягат, пробождаше ги и наляво и надясно хвърчеше кръв.

Една мисъл си проби път през съзнанието му. Сред всички викове, крясъци, страх, мъгла, мускетен огън и трясък на оръжия някой крещеше една дума:

— Кип! Кип! Крал Гарадул! Натам!

Кип не можеше да види кой крещи. Разкърши се и откри, че е по-висок — луксинът се вихреше под краката му, издигайки го с няколко педи. Погледна към града и видя Карис, с кожа обагрена в червено и зелено; държеше меч и сочеше с него още по-навътре в Гаристън.

Там крал Гарадул събираше около себе си Огледалците, които се бяха разделили при минаването през пробойната. Крещеше заповеди. Изглеждаше бесен за нещо. Не беше видял Кип.

Още преди да осъзнае какво прави, Кип се хвърли натам, съсредоточил цялата си воля, целеустремен, неумолим. Оставаше му да свърши само това: крал Гарадул трябваше да си плати за стореното. Трябваше да умре.

Щом чу експлозията, Гавин веднага разбра какво е станало. Вече почти се бе върнал до стената от пристанището, където използваше първата дневна светлина, за да помага в притеглянето на лодки за бежанците. Евакуацията бе напълно възможна, ако хората се държат разумно. Гавин бе казал на старейшините на града, че благородниците могат да вземат със себе си по три сандъка, оръжейниците и аптекарите също по три, богатите търговци по два, а всички други само колкото могат да носят.

Беше простичка логика, макар и сурова. Бягащите тирейци щяха да имат нужда от лекарства, а не искаха да оставят тук оръжия, които крал Гарадул би могъл да използва, за да въоръжи армията си и да продължи агресията. И макар че на Гавин му засядаше буца в гърлото при мисълта, че помага на богатите повече, отколкото на бедните, богатите щяха да изнесат богатствата си от града. Ако тези богатства останеха, пак щяха да бъдат използвани от крал Гарадул, за да избие още народ. При положение че хората изпълняваха заповедите, щеше да има място за всички желаещи да избягат.

Но разбира се, всички мамеха. Всички. Благородниците носеха по шест сандъка. Богатите търговци по пет. Други пък лъжеха, че са оръжейници или аптекари, макар да не бяха.