Брент Уийкс - Черната призма

— Кип, обикновено това е лоша идея за неопитен новак като теб, но искам да притеглиш още зелено. Имам нужда да си с мен — изсъска Карис.

Той се взираше в размазаната по земята глава. Напиращите към портата войници тъпчеха парченцата мозък и кост, като явно страняха повече от двамата притеглящи, отколкото от мъжете, които Кип бе убил.

— Кип! — Тя го зашлеви силно. — После ще плачеш. Сега бъди мъж. — Червените диаманти в изумрудените ѝ очи пламтяха. Тя изруга, огледа се, сякаш търсеше нещо, после няколко струйки зелено си пробиха път от очите до върховете на пръстите ѝ през океана от червено, обагрил бледата ѝ кожа, и тя притегли някакъв дребен предмет в дланите си.

Очила. Очила, направени изцяло от зелен луксин. Тя ги сложи на лицето му, нагласи ги, направи нещо, за да ги запечата, и после отстъпи настрани.

— А сега притегляй! — нареди му.

Кип беше като гъба. Все едно да излезе навън в някой горещ ден, да затвори очи и да се къпе в топлината. Накъдето и да погледнеше, виждаше светли повърхности — къщи и дюкяни, варосани за защита от слънцето, — и всяка от тях му даваше магия. Той я попиваше и се чувстваше силен. Свободен. Туптенето в обгорената му ръка отслабна и изчезна.

Присъедини се към потока войници, напиращи към пробойната в стената. Стрелбата отгоре почти бе спряла. Зараждаше се прекрасно утро, ярко, свежо, което бързо топеше мъглата. Скоро щеше да стане горещо.

Преди, когато стоеше неподвижно, потокът от хора се разделяше и го заобикаляше като канара, щом видеха, че е притеглящ, но щом се вля в него, почнаха да го блъскат като всички останали. Колкото повече се приближаваха до стената, толкова по-гъста ставаше навалицата и толкова повече се усилваше натискът на мъжете, които се опитваха да не изостават от частта си. Докато го притискаха все по-силно, Кип започна да негодува. Не беше сигурен доколко това чувство се дължи на самия него и доколко на влиянието на зеления луксин, но усещаше, че тук е намесено нещо повече от собствената му психика.

Сред гъмжилото от коне и мъже в брони — макар че само малка част от армията на крал Гарадул бе бронирана или униформена, тези войници изглеждаха решени да влязат първи — Кип загуби краля от поглед. Карис се бе вмъкнала в строя пред него и се възползваше от слабичката си фигура и мускулите си, за да се промушва напред. Скоро Кип загуби от поглед и нея. Той самият едва успяваше да се задържи на крака, докато тълпата се блъскаше току пред стената.

— Ей, ти! — извика някой.

Кип се огледа. Някакъв конник на десетина крачки оттам се взираше в него. Кип нямаше представа кой е.

— Ей, ти! — повтори офицерът. — Не си от нашите!

Кип не познаваше този човек. Помисли си, че може да е някой от войниците, които бяха ескортирали него и Зимун, след като запрати огъня към небето. Но дори това бе само предположение. За нещастие нямаше значение. Мъжът го бе познал.

Офицерът посегна към мускета си и се опита да го издърпа от калъфа на седлото, но други коне го притискаха от двете страни и мускетът беше заседнал.

— Шпионин! Предател! — закрещя мъжът и посочи Кип. — Той няма ръкавели! Не е от нашите! Убиец! Шпионин! Онзи зелен притеглящ е шпионин!

Кип вече бе изблъскан по купчината камъни до пробойната в стената, така че се намираше по-високо от останалите. Всички можеха да го видят.

Офицерът най-после успя да издърпа мускета и срита яростно коня, за да последва Кип. Обърнат назад към мъжа, без наистина да вярва, че онзи ще стреля в тълпа от свои сънародници, Кип вдигна ръце да притегли нещо, каквото и да е. Кракът му се подхлъзна по камъните. Напиращата тълпа, в която някои се дърпаха, а други посягаха към него, го събори. Той падна постепенно — хората бяха струпани толкова нагъсто, че не можеше да падне изведнъж, но пък не можеше и да се спре, след като бе почнал да пада.

Пробойната в стената ги изплю в Гаристън. Кип падна и се претърколи.

Някой го настъпи по изгорената лява ръка и той изкрещя. Крака го блъскаха от всички страни, някой се спъна в него, някой го настъпи по корема, някой го ритна по главата. Той се търкулна надолу по ниската купчина натрошени камъни, опита се да стане и някой го прасна с приклада на мускет. Кип се озова по гръб, главата му кънтеше, в лявата му длан пламтеше болка, очите му не можеха да се фокусират. Несъзнателно се сви в себе си, също както когато наставница Хелел се бе опитала да го убие — и това го направи ефективен колкото обърната по гръб костенурка.