Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Нищо. Никакъв приток на хармонична логика, никаква хладна рационалност, никаква зацапана в синьо кожа, никакво притегляне изобщо. За първи път, от малко момче, се почувства безпомощен. Като обикновен човек. Като селяк.

Изкрещя от гняв срещу безпомощността си. Все едно, твърде късно беше за ругатни. Чудовището плуваше твърде бързо.

Притегли и оформи лопатките и тръбите. Синьото вършеше по-добра работа за направа на дюзите за плъзгун, но и естествено гъвкавото зелено можеше да послужи, ако го направеше достатъчно дебело. Грубият зелен луксин беше по-тежък и създаваше повече триене, тъй че беше по-бавен, но Гавин нямаше нужното време, нито внимание, за да го направи от жълто. Ценни секунди изтекоха, докато приготви плъзгуна.

Най-после беше готов и започна да хвърля луксин в дюзите, да изтласква въздух и вода зад малкия си съд и да се тласка напред. Наведе се почти до носа, напрегнал рамене от усилието, но след това, щом набра скорост, усилието намаля и плъзгунът засъска по вълните.

Флотата се надигна в далечината — първо платната на най-високите кораби. С бързината, която беше набрал, Гавин скоро ги видя всичките. Бяха вече стотици: от малките платноходи до галеасите и тримачтовия кораб с четвъртити платна и с четирийсет и осем оръдия, който беше взел от губернатора на Рутгар за свой флагмански. Бяха напуснали Гаристън с над сто, но още стотици бяха излезли по-рано и се бяха присъединили към него след няколко дни за защита от пирати, от които гъмжеше в тези води. Последни видя големите баржи от луксин. Четирите големи открити съда не бяха кой знае колко пригодни за плаване, но пък той ги беше създал да поберат колкото се може повече бежанци. Иначе хиляди хора щяха да са загинали.

Но пък и сега щяха да загинат, ако Гавин не обърнеше морския демон.

Докато ускоряваше още, отново зърна морския демон — изгърбеното му туловище се подаде на шест стъпки над водата. Кожата му беше все така кротко сияеща и по волята на милостивата съдба демонът всъщност не цепеше право към флотата му. Най-вероятно щеше да мине на поне хиляда разтега пред най-предния кораб.

Но пък и самите кораби плаваха към вероятно пресечната точка и стесняваха пролуката. Морският демон обаче се движеше толкова бързо, че Гавин се надяваше това да е без значение. Представа нямаше колко остри са сетивата на морския демон, но ако не завиеше към флотата, като нищо можеше да се разминат.

Не можеше да свали ръцете си от дюзите на плъзгуна, без да загуби скъпоценна скорост, а и не знаеше как да подаде сигнал „Не правете нищо глупаво!“ на цялата флота едновременно. Караше право зад морския демон, вече все по-близо.

Беше сгрешил — морският демон щеше да мине може би на петстотин разтега от предния кораб. Лоша преценка… или пък съществото завиваше към флотата?

Видя как наблюдателите високо на мачтите махат трескаво на хората по палубите. Несъмнено викаха, макар Гавин да беше твърде далече, за да ги чуе. След малко профуча покрай тях и видя тичащи по палубите мъже.

Бедствието бе връхлетяло флотата много по-бързо, отколкото можеше да се очаква. При нормални обстоятелства можеше да се появят врагове на хоризонта и да ги подгонят. Бури можеше да задухат изневиделица за половин час… но това сега ставаше само за минути и хората на корабите виждаха две чудеса веднага едно след друго — лодка, фучаща по вълните по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи, и пред нея огромната тъмна сянка, която можеше да е само морски демон.

„Само без глупости, Оролам да ви прокълне всички дано, без глупости или поне се уплашете толкова, че да не правите нищо. Моля ви!“

За зареждането на оръдия се искаше време, а не можеше да се оставят заредени, защото барутът щеше да се навлажни. Някой идиот можеше да стреля с мускет по преминаващото край тях туловище, но това щеше да е твърде дребна досада, та чудовището да я забележи.

Морският демон разплиска водите на четиристотин разтега пред флотата и продължи право напред.

Гавин чуваше виковете от корабите. Мъжът на мачтата на флагманския кораб се беше хванал за главата в неверие, но поне досега никой не бе направил нищо глупаво.

„Оролам, само още минута. Само…“

Сигнална мортира изтрещя в утрото и всички надежди на Гавин пльоснаха по корем в океана. Готов беше да се закълне, че всичкото викане по корабите изведнъж секна. И отново започна след миг, щом опитните моряци закрещяха на изпадналия в ужас капитан идиот, който навярно ги бе убил всичките.