Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Най-големите скокове са в подобрението на огнестрелните оръжия. В повечето случаи всеки мускет е производство на отделен ковач. Това означава, че всеки трябва да може да поправя сам огнестрелното си оръжие и че частите трябва да се изработват индивидуално. Дефектно чукче или запалител може да бъдат подменени с ново, но трябва да бъдат свалени и преработени в подходяща форма. Някои широкомащабни производства със стотици ковачи са се опитвали да се справят с този проблем в Рат, като ги изработват колкото може по-еднакви, но така произведените затвори обикновено са нискокачествени, заменят точност и издръжливост за заменяемост и лесен ремонт. Другаде, например в Илита, ковачите са тръгнали в другата посока, като изработват най-висококачествените индивидуални мускети на света. Наскоро са изобретили механизъм, който наричат „кремъчен затвор“. Вместо да се поставя бавно горящ фитил, за да възпламени барута в запалителното гнездо и след това в цевта на пушката, те са монтирали кремък, който остъргва фризен, за да хвърли искри. Този подход означава, че един мускет или пистолет е винаги готов за стрелба, без на войника да се налага първо да запалва фитил. На широкото му приложение пречи високата степен на пропусната стрелба — ако кремъкът не остърже фризена правилно или не хвърли искри съвършено, оръжието не стреля.

Дотук съчетанието на луксин с огнестрелни оръжия до голяма степен е неуспешно. Изхвърлянето на мускетни топчета жълт луксин е възможно, но наличието на твърде малко жълти притеглящи, способни да правят плътно жълто, го прави почти неприложимо. Мускетните топчета от син луксин често се пръскат от силата на барутния взрив. Един взривен снаряд, направен с напълване на топка жълт луксин с червен луксин (който трябва да пламне взривно от пръскането на жълтото, когато топката улучи целта), е демонстриран на Нукаба, но точният баланс между достатъчна дебелина на жълтото, за да не избухне вътре в дулото, и достатъчна тънкост, за да се пръсне, щом улучи целта, е толкова труден, че няколко ковачи са загинали при опит да го повторят. Това вероятно ще попречи на широкото му приложение.

Други експерименти несъмнено се провеждат из всичките Седем сатрапии и след като се въведат висококачествени, взаимозаменяеми и донякъде точни огнестрелни оръжия, стилът на воюване ще се промени завинаги. Засега един добре обучен стрелец с лък стреля по-далече, много по-бързо и по-точно.

Гавин Гайл лежеше на гръб в тесния плъзгун — мъничък съд с ниски бордове. Легнал така, веднъж почти бе повярвал, че е едно цяло с морето. Сега небесният купол над него беше капак, а той — рак в котела с усилващата се горещина.

Два часа преди пладне тук, на южния край на Лазурното море, водите трябваше да са изумително синьо-зелени. Небето горе, безоблачно, трябваше да е прозрачен сапфир.

Ала той не можеше да го види. Откакто бе изгубил битката за Гаристън преди четири дни, наместо синьо виждаше сиво. Дори и толкова не можеше да види, ако не се съсредоточеше. Лишено от синева, морето приличаше на рядък сиво-зеленикав бульон.

Флотата му чакаше. Трудно е да се отпуснеш, когато хиляди хора чакат теб и само теб, но Гавин се нуждаеше от този малък покой.

Погледна към небесата, разпери ръце и пръстите му докоснаха вълните.

„Луцидоний, бил ли си наистина тук? Реален ли си бил изобщо? И с теб ли се случи това?“

Нещо изсъска във водата, звук като от лодка, цепеща през вълните.

Гавин се надигна. После седна.

На петдесет разтега зад него нещо изчезна под вълните, нещо толкова голямо, че надигна своя вълна. Можеше да е кит.

Само дето китовете обикновено излизат над повърхността, за да дишат. Нямаше никакви пръски във въздуха, никакво уушш! от издишването. А от петдесет разтега, за да чуе Гавин съсъка на морско същество, цепещо през вълните, трябваше да е голямо. Сърцето му скочи в гърлото.

Започна да всмуква светлина, за да нахвърли в ума си гребния апарат… и замръзна. Точно под мъничката му лодка нещо се движеше. Беше все едно да гледаш как пейзажът наоколо се е втурнал забързан назад, когато се возиш в карета, но Гавин не се возеше в карета. Лодката му изобщо не се движеше. Забързаното тяло бе огромно, многократно по-широко от плъзгуна, гънеше се и се полюшваше все по-близо до повърхността, все по-близо до мъничката му лодка. Морски демон.

И сияеше. Кротко, топло излъчване като самото слънце в тази хладна утрин.

Гавин никога не беше чел или чувал за такова нещо. Морските демони бяха чудовища, най-чистата, най-безумна форма на бяс, позната на човечеството. Горяха нажежени до червено, кипваха морята, оставяха пламъци подире си. Не бяха месоядни, доколкото можеше да се съди от старите книги, но свирепо пазеха територията си… и всеки натрапник, който нарушеше водите им, трябваше да бъде съкрушен. Натрапници като кораби.