Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Тази светлина бе много по-различна от яростта, описана в книгите. Беше кротко сияние. Морският демон не беше гневен унищожител, а гигант, прекосяващ моретата и оставящ след себе си само вълниста бразда, очертала преминаването му. Цветовете искряха сред вълните, ставаха по-ярки, щом туловището се издигаше по-близо.

Гърбът на морския демон се подаде на повърхността точно под лодката и преди тя да се хлъзне встрани от надигналата се вода, без изобщо да помисли, Гавин протегна ръка и докосна кожата му. Очакваше да е хлъзгава, но тя се оказа изненадващо груба, мускулеста, топла.

За един безкраен миг Гавин престана да го има. Нямаше никакъв Гавин Гайл, никакъв Дазен Гайл, никаква Върховна призма лукслорд, никакви лицемерни угодници, никакви лъжи, нито сатрапи, които да бъдат изнудвани, никакви съветници на Спектъра, които да бъдат манипулирани, никакви любовници, никакви кучи синове, никаква сила — освен силата пред очите му. Почувства се дребен, взрян в недостижима за ума необятност.

В хладния утринен бриз, стоплен от двете слънца, едно в небето, друго — под вълните, Гавин бе ведър и почти просветлен. Беше най-близкото до свещен миг, което бе изпитвал.

А след това осъзна, че морският демон плува към флотата му.

Зеленият ад го зовеше към лудост. Мъртвецът се беше върнал в отразената стена, бляскав, ухилен, с лице, изцедено като на скелет от гънещите се стени на кръглата зелена клетка.

Ключът бе да не извлича. След шестнайсет години извличане само на синьо, на умствена промяна и телесно увреждане с онази противна лазурна ведрина, след като вече се бе измъкнал от синята клетка, Дазен не искаше нищо повече от това да се натъпче с някакъв друг цвят. Беше все едно да си ял овесена каша сутрин, обед и вечер шест хиляди дни и сега някой да ти предлага резенче бекон.

Той дори не обичаше бекон, докато бе свободен. Сега звучеше чудесно. Зачуди се дали треската не превръща мислите му в каша от чувства.

Странно как си го помисли това: „Докато бе свободен.“ Не „Докато беше Призма“.

Не беше сигурен дали е защото все още си казваше, че е Призмата, все едно дали беше в царствени одежди, или мръсни дрипи, или дали просто защото вече беше без значение.

Огледа се. Всичко беше зелено. Да отвори очи беше все едно да натопи ходилата си в зелено. Не, беше затънал до шията във вода и се опитваше да се изсуши. Никаква надежда нямаше за сухота. Трябваше да знае това и да го приеме. Единственият въпрос не беше дали ще си намокри косата — беше дали ще се удави.

Зеленото беше пълна необузданост, свобода. Онази логична част от същността на Дазен, която се бе наслаждавала в подредеността на синьото, знаеше, че засмукването на чиста необузданост, докато е затворен в тази клетка луксин, ще доведе до лудост. До няколко дни щеше да изтръгне с нокти собственото си гърло. Чиста необузданост тук щеше да означава смърт. Най-сетне щеше да изпълни намеренията на брат си за него.

Трябваше да е търпелив. Трябваше да мисли, а точно сега мисленето бе трудно.

Огледа тялото си бавно, грижливо. Дланите и коленете му бяха раздрани от пълзенето през тунела от адски камък. Отоците и синините от падането си през отвора в тази клетка можеше да пренебрегне. Бяха болезнени, но несъществени. Най-притеснителното бе възпаленият, инфектиран прорез през гърдите му. Прилошаваше му само като го погледнеше, с бликаща гной и закана за смърт.

Най-лошото бе треската, която покваряваше самата му кръв, правеше го глупав, неразумен, изцеждаше волята му.

Но Дазен бе избягал от синия затвор, а онзи затвор го бе променил. Брат му бе правил тези затвори бързо и може би беше вложил повечето си усилия в онзи първия, синия. А всеки затвор си има недостатък.

Синият затвор го бе превърнал в онзи съвършен мъж, който да го открие. Смърт или свобода.

В зелената стена мъртвецът каза:

— Обзалагаш ли се?

Гавин всмука светлина и започна да прави гребния си апарат. Без да мисли, се опита да притегли синьо. Макар и чуплива, твърдата хлъзгава гладка структура на синьото бе идеална за части, които не понасят странични напрежения. В един напразен миг Гавин се опита да го наложи, после още веднъж. Беше Призма, превърната в плът. Той единствен от всички притеглящи можеше да разцепи светлината вътре в себе си. Синьото беше тук… — той знаеше, че е тук, и може би знаенето, че е тук, макар и да не можеше да го види, бе достатъчно.

В името на Оролам, щом можеш да намериш нощното си гърне посред нощ въпреки че не го виждаш, защо и това да не може да е същото?