Брент Уийкс - Разбитото око

Щеше да има само един мъничък шанс. И трябваше да е готов да го използва. До зениците му под превръзката не стигаше светлина и беше нормално да са разширени. Той се опита да ги свие съзнателно, което можеше да направи мигновено всеки опитен притеглящ. Ако светлината го заслепеше, нямаше да е точен. Ако…

Тежестта на Зимун се премести в лодката и той промълви:

— Оролам…

Моментът настъпи толкова неочаквано, че Кип едва не го пропусна.

— Галера — добави Зимун. Синият луксин в Кип му помогна да проумее, че гласът е приглушен, защото Зимун се е обърнал настрани и гледа. — Май са пирати.

„Сега!“ Син луксин разкъса кожата по слепоочията на Кип. С пръсти от луксин той смъкна превръзката… и скочи.

— Малки Гайл, дори само пръднята ти да ми засмърди на смола, ще вапцам палубата с тебе. В червено, сиво и костенобяло, светна ли ти в главата? Знам ги аз луксинските миризми — говореше Топчията, докато го извеждаше на палубата на „Злият лебед“. — Или по-скоро ще е цялата в жвакащо кафяво, стопли ли?

Гавин излезе на светло с натежала като олово душа.

— Стоплих.

„Казва ми, че имам лайна вместо мозък. Много смешно…“

— Луксински? Луксинени? Луксиниански? — проточи замислено Топчията.

Обичаше словото както съпругът насилник обича жена си.

— Луксинови, но твоите думи ми допадат повече.

— Да бе…

Наближаваше пладне, неспокойното море подмяташе галерата по-силно, отколкото бе очаквал Гавин. Но пък ангарските кораби бяха по-леки от останалите. Сега обаче най-важният факт в целия му живот — светлината — почти нямаше значение. Въпреки облаците имаше предостатъчно светлина за Призмата. Докосваше обаче кожата му като целувка на отиваща си любовница. Оттенъците на сиво, бяло и черно му носеха само отчаяние вместо неимоверната мощ на пъстрия спектър. Заблуждаваше се, че е свикнал със загубата на цветовете, но едно е да се примиряваш с такава загуба в мрака на затвор, друго е да откриеш, че този затвор е целият свят. А Топчията знаеше. Още в нощта, когато го плени, погледна за миг очите му и вече знаеше.

Тогава защо го бяха обзели тези подозрения?

Ами защото беше Топчията.

— На колене — заповяда капитанът.

Гавин коленичи колкото може по-разкрачен, за да не падне от клатушкането на кораба. Не можеше да прецени дали болката от опъването на мускулите е приятна или противна, но стига да не загубеше главата си или някой крайник, всеки отдих от веслото беше добре дошъл.

Топчията се вторачи в него.

— Какво стана с Гавин Гайл, който повдигаше света върху опората на щенията си?

От една страна, това беше най-смисленото изречение, което бе чул от Топчията. Но пък Гавин му бе казал, че всъщност не е Гавин. Може би една от най-големите тъпотии, които бе извършил през последната година, само че имаше още много кандидати за славната титла „тъпанар“.

— Той умря.

Това би трябвало да свърши работа независимо за кой Гавин говореше Топчията.

— Трагично. Как?

Номерът в погаждането с лудите е никога да не си признаваш изненадата. Дори да не я очакваш. Оплетените приказки бяха кинжал, който Гавин също умееше да забива.

— Свършваха ми милостите, докато не ми остана само милостта на куршума. Щрак-трак, щрак-трак. Бум-бум. Милостта на кланицата. Жълтата килия в червено.

Топчията скръсти ръце на гърдите си. Гледаше Гавин, сякаш виждаше много озадачаваща гледка.

— Бълнуваш.

— Жадувам.

— Хитруваш.

— Робувам.

— А аз спасявам.

— За да не се удавя?

— И ти даряваш.

Топчията посочи големия бял мускет, подпрян на рамката на врата на няколко крачки от него.

Гавин млъкна, за да го остави да победи. Искаше да огледа по-подробно странното оръжие, но Топчията хем копнееше да се похвали с придобивката, хем изглеждаше уплашен, че някой ще му я открадне. Гавин не биваше да показва прекалено силен интерес към нещо скъпо за Топчията. Нито прекалено слаб.

Топчията отпразнува победата със смях, защото сметна двоуменето му за признание, че се е отказал от наддумването. И преди бяха подхващали тази игра. Преди толкова много години… Ако не зависеше напълно от този човек и ако Топчията не беше безнадеждно луд, Гавин би могъл да го хареса.

— Ония, що са били в прегръдките на Зури, не ми се виждат много искрени. От водните ѝ целувки хората се побъркват, а никой Гайл не е съвсем с акъла си по рождение. Казвай направо както лети куршум. Ти Дазен Гайл ли си, върнал се от смъртта? Казвай, без да преглъщаш половината история.