Ричард Морган - Сразени ангели

— Помня, помня. Всяко откритие, което може да има жизненоважно значение за Протектората и дрън-дрън. Не ти ли стигаше възнаграждението? Или не смяташе, че ще е достатъчно голямо?

— О, стига, Ковач. Мислиш ли, че жалката им премия може да се сравни с цената на подобна находка?

Повдигнах рамене.

— Зависи. Поне що се отнася до частния сектор, има значение с кого точно ще преговаряш.

Шнайдер ме дари с напрегната усмивка.

— Да не мислиш, че бихме могли да го продадем на някоя корпорация?

— Според мен щяхте да оплескате цялата работа. В този свят продължителността на живота зависи тъкмо от това с кого правиш сделка в подобна ситуация.

— А ти при кого би отишъл?

Измъкнах нова цигара от пакета и я запалих, преди да отговоря:

— Не тук е мястото да обсъждаме този въпрос. Моите консултантски услуги надхвърлят далеч възможностите ти. Виж, като твой партньор обаче — сега на свой ред му се усмихнах — съм готов да чуя края на историята. Та какво стана по-нататък?

— Какво стана ли? — Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса и аз едва сега осъзнах, че е на път да избухне в истеричен смях. — Какво стана? — Той успя да овладее гласа си и да заговори малко по-тихо. — Избухна тази шибана война! Ето какво стана.

Някъде плачеше бебе.

В продължение на няколко секунди останах да вися на перилата около люка, пропускайки екваториалния климат на борда. Бяха ме изписали от болницата с мнение, че съм готов за действителна служба, но дробовете ми все още не функционираха така добре, както ми се искаше, и влажният въздух значително затрудняваше дишането ми.

— Горещо е тук.

Шнайдер изключи двигателя на совалката и се наведе над мен. Пуснах перилата, за да му освободя място, и засенчих очи срещу слънцето. От въздуха концентрационният лагер имаше безвредния изглед на разхвърляни сред полето постройки, но с приближаване до него суровата действителност те удряше по челото. Набързо издигнатите фибропластични полусфери бяха напукани от горещината, в шахтите между тях се стичаха втечнени отпадъци. Лъхна ме тежката миризма на нагорещен полимер, при приземяването си двигателите на совалката бяха вдигнали във въздуха хартиени и пластмасови боклуци, които бяха полепнали по телената ограда, и сега течащият по нея електричен ток бавно ги разтапяше. Зад оградата, от земята стърчаха роботизирани охранителни устройства, наподобяващи уродливи железни буренаци. Приглушеният ропот на множество човешки гласове бе като далечен и слаб тътен на водопад.

Немногоброен отряд от членове на местната милиция подтичваше зад сержанта, който кой знае защо ми напомняше на баща ми, в някой от неговите по-добри дни. Те заковаха на място, когато зърнаха черната ми униформа, а сержантът измайстори нещо, наподобяващо козируване.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — представих се аз. — А това е ефрейтор Шнайдер. Дошли сме да вземем Таня Вардани, една от вашите затворнички, за разпит.

Сержантът се намръщи.

— Не съм информиран за това.

— Аз ви информирам сега, сержант.

Обикновено в подобна ситуация униформата е напълно достатъчна. На Санкция IV е добре известно, че Клинът е нещо като неофициална служба за специални задачи и по правило винаги получава онова, което иска. Но кой знае защо имах чувството, че номерът няма да мине през гърлото на сержанта пред мен. Вероятно се бе пробудил някакъв смътен спомен за правилника, останал в съзнанието му от времето преди войната, когато всички тези неща все още имаха значение. Или това, или гледката на неговите сънародници, умиращи от глад зад стените на фиброкуполите, го накара да упорства.

— Настоявам да ми покажете писмена заповед.

Щракнах с пръсти към Шнайдер и протегнах ръка за заповедта. Не беше никак трудно да се сдобием с нея. В конфликт с планетни мащаби, какъвто е този, Карера съвсем естествено бе предоставил на своите младши офицери пълномощия, заради които един дивизионен командир от Протектората само би могъл да мечтае. Никой не си бе направил труда да ме попита за какво ми е притрябвала Вардани. Никой не се интересуваше. Поне до този момент най-трудно бе да се сдобием със совалката, във време на война всякакъв род транспортни средства са крайно дефицитни. След като опитахме всичко останало, принудихме се да я отнемем, под заплахата на оръжията, от един армейски полковник, който командваше полева болница в югоизточния край на Сучинда. Със сигурност постъпката ни щеше да доведе до сериозни последствия, но както обича да изтъква Карера, това е война, а не състезание по популярност.