Рик Янси - Петата вълна

— Защото някой ви е помогнал — казва Вош, без да обръща внимание на въпроса ми. — И подозирам, че този „някой“ не е като тук присъстващия г-н Периш. Той по-скоро е някой… хм, като мен. Някой, който ви е научил как да надхитрите „Страната на чудесата“, като скриете истинските си спомени. Така, както правехме и ние в продължение на векове, за да останем незабелязани от вас.

Поклащам глава. Нямам представа какво говори. Истинските спомени?

— Служехме си най-често с птици — казва Вош. Разсеяно плъзга пръста си над бутона с надпис „ЕКЗЕКУЦИЯ“. — Сови. По време на началната фаза, когато се пренасяхме във вас — в утробите на майките ви — често използвахме сови за целта.

— Мразя птици — прошепвам аз.

Вош се усмихва.

— Най-полезните представители на тукашната фауна. Разнообразни. Безвредни, поне повечето от тях. Толкова вездесъщи, че са практически невидими. Знаете ли, че са произлезли от динозаврите? Каква очарователна ирония: динозаврите са освободили терен за вас, а сега ние, с помощта на потомците им, ще освободим терен за себе си.

— Не ми е помагал никой! — извиквам аз и прекъсвам лекцията му. — Действах сама!

— О, така ли? И как в същия момент, в който убихте д-р Пам в Първи хангар, са били застреляни двама стражи, трети е бил изкормен, а четвърти — хвърлен от трийсет метра височина от поста си в южната наблюдателница?

— Не знам нищо за това. Просто дойдох за брат си.

Лицето му се свъсва.

— Безполезно е, знаете го. Всичките ви мечти и детински фантазии за победа над нас са безсмислени.

Отварям уста и думите излизат. Сами.

— Майната ти.

Пръстът му с все сила се стоварва върху бутона. Сякаш го мрази, сякаш бутонът е с човешко лице, лице на мислеща хлебарка, а пръстът му — обувката, която ще я размаже.

Не помня кое точно направих първо. Мисля, че изпищях. Знам, че се отскубнах от хватката на Заглушителя и се хвърлих върху Вош с намерението да избода очите му. Но не помня кое беше първо — скокът или писъкът. Бен посяга да ме възпре. Това вече помня, беше след скока и писъка. Спря ме, за да не губя време. Видял е как Вош натиска бутона и на монитора се изписва: „ХА-ХА!“.

Скачам през огледалото. Сами е все още жив. Реве, та се къса. Но е жив. До мен Вош се изправя така бързо, че столът полита назад и се блъска в стената.

— Хакнал е компютъра ни и е сменил програмата — изръмжава той към Заглушителя. — После ще спре захранването. Дръж ги тук! — После изкрещява на мъжа, който стои до Сами. — Стой на изхода! Никой да не мърда! Чакайте ме!

Тръшва вратата и изчезва от стаята. Ключалката щраква. Е, вече няма мърдане. Или има? Можем да се измъкнем като първия път — през вентилационната система. Поглеждам нагоре към решетката. „Забрави, Каси. Ти и Бен срещу двама Заглушители. Няма начин.“

Не. Аз, Бен и Ивън срещу Заглушителите! Ивън е жив. А щом е жив, има надежда. Кракът все още не е смачкал хлебарката. Още не.

И в следващия момент я виждам: пада през процепите на вентилационната решетка и тупва на пода. Истинска хлебарка, току що смачкана. Гледам падането й на забавен каданс, толкова бавен, че дори виждам микроскопичния отскок при съприкосновението й с линолеума.

„Ако се сравняваш с насекомо…“

Погледът ми отново е в решетката, където пробягва едва доловима сянка. Като полъх от крила на еднодневка.

И прошепвам на Бен Периш:

— Тоя до Сами го остави на мен.

Стреснат, Бен шушне:

— Какво?

Блъскам с рамо Заглушителя. Изненадан, той залита назад, към решетката и размахва ръце, за да запази равновесие. Куршумът на Ивън се врязва в напълно човешкия му мозък, убивайки го на място. Още не е паднал и пистолетът му е в ръцете ми. Имам само един шанс: един изстрел през счупеното стъкло. Пропусна ли, Сами е обречен — неговият Заглушител вече посяга към оръжието.

Но аз съм добре обучена. От един от най-добрите стрелци в света — и то в свят със седем милиарда население.

Не е като да стреляш по консервна кутия на кол.

Далеч по-лесно е: главата му е наблизо и е къде къде по-голяма.

Сами вече тича към мен, докато тялото на онзи лети към пода. Издърпвам го през отвора. Бен гледа към нас, към мъртвия Заглушител, към другия мъртъв Заглушител и към пистолета в ръката ми. А аз гледам нагоре, към решетката.

— Готови сме — виквам.

Той първо почуква. Отначало не го разбирам, но после избухвам в смях — нали това беше уговорката ни! „Чукай, преди да влезеш!“

— Заповядай, Ивън. — Смея се като откачена — Влизай, де! — Ще се напикая от радост, че сме живи, но най-вече, че той е жив.