Чарлз Ингрид: Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Два месеца реално време не са кой знае какво на неговата възраст, помисли си Джек. Можеше да ги издържи, да дочака края на пътуването и началото на войната — неговата война с Дракската лига. По дяволите, беше готов да я приветства.

Виж, иначе стоеше въпросът с неговия император — предателя.

Джек отдръпна длан от преградата, въздъхна и продължи обиколката. Прекоси коридора и влезе в гимнастическия салон. Съблече се и започна да се упражнява, ала мислите му все още се разкъсваха от обитаващите главата му демони.

Салонът не беше в особено добро състояние, но Джек не беше изненадан, след като се бе запознал с екипажа на Харкнес. По-голямата изненада всъщност бе, че старият кораб изобщо имаше салон. Докато тренираше, той неволно потрепери. Раните по гърдите му наскоро се бяха затворили. Тъкмо тази причина бе изтъкнал, когато отказа да бъде подложен на хибернация. Предпочете да запази в тайна необяснимия си страх от криогенния сън.

Стълкновенията на Бития не му бяха причинили тежки наранявания, но му бяха отнели неговия командир и приятел. Дълго щеше да преодолява болката по Кевин. Освен с приятелство, двамата бяха свързани от принадлежността си към бронираните Рицари — пехотни бойци, но с мощта на високо подвижни танкове, създадени за наземна война, в която да бъде унищожен противникът, без да пострада планетата. Но освен тях двамата не бе оцелял друг, обучаван във водене на „чиста“ война, макар че изкуството да се управлява боен костюм бе съживено наскоро от император Пепус. А сега Джек бе останал сам.

И трябваше някак да продължи напред.

По тялото му се стичаха едри капки пот. Той продължи тренировката дълго след като премина границата на силите си и накрая се стовари на пода твърде изтощен, за да може да помръдне.

Джек се събуди върху един от матраците в гимнастическия салон с вкочанено от изтощение тяло. На стената висеше сияещ бял костюм, чиито флексобрънки отразяваха светлините. Смъртоносната ръкавица, достатъчно тежка, за да му смаже черепа, в чиито пръсти бяха вградени оръжия с огромна поразяваща мощ, бе протегната над него, сякаш го даряваше с Божия благословия.

Джек се засмя, улови се за ръкавицата и се изправи.

„Привет, господарю.“

— Здравей, Фантом. По-добре ли се чувстваш?

Регенериращото същество, което обитаваше костюма му, се поколеба.

„Студено ми е.“

Джек подскочи няколко пъти, за да разпусне мускулите на краката си, и завъртя глава.

— Не би трябвало, приятелче, температурата тук е стандартна.

Ала краткият разговор го накара да се замисли. Не знаеше почти нищо за съществото, което обитаваше костюма му, освен че има свиреп характер като милоски берсеркер, но за щастие е лишено от паразитната склонност да изяжда господаря си, с каквато бе надарен неговият гигантски гущероподобен събрат.

Съвсем микроскопичен, регенерирал от късче мъртва кожа, Фантом бе имплантиран в бойния му костюм на Милос преди двайсет години, по време на Пясъчните войни. Джек вече бе привикнал с него, още повече че съществото знаеше как да поправя костюма. Предполагаше, че Фантом се намира някъде в подплатата, каквато носеха на времето всички Рицари заради неописуемата жега в костюмите и тежестта на притискащия ги отзад енергиен пакет. Тогава още не знаеха, че имплантираните берсеркери се хранят с потта и топлината. Докато разберат какво се случва, почти всички бяха изядени от своите паразити, без възможност да избягат, затворени в металната обшивка на костюмите.

Джек погледна своя боен костюм.

Фантом бе преметнал малка кърпа през лявата си китка. Джек я взе, изтри лицето си и отново се зачуди дали милосите са знаели, че вместо с берсеркер ще го дарят с верен другар. Сетне захвърли кърпата в ъгъла.

За разлика от милоските берсеркери Фантом имаше душа. Нещо повече, умът и душата му се формираха далеч по-бързо от тялото му. Подплатата на бойния костюм изглеждаше почти непроменена от времето, когато бе поставена там. Може би бе станала малко по-плътна. Когато я докосваше внимателно с пръсти, Джек почти усещаше пулсирането на стаения вътре живот. Фантом беше като ембрион и нито Джек, нито съществото знаеха какво е необходимо, за да бъде завършен растежът му. Берсеркерите се хранеха с плът и кръв. И макар да нямаше съмнение, че присъствието на Джек в костюма придава жизнена сила на Фантом, никой от тях не разбираше по какъв начин става това. Ала именно по тази причина и заради способността на Фантом да поправя костюма Джек не бе извадил отвътре подплатата. Боеше се, че по този начин може да погуби невидимото същество.