Чарлз Ингрид: Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

И тогава изведнъж осъзнава, че това е безкрайно повтарящ се криогенен сън и единствената надежда е някой да го открие и да го събуди.

Но това беше тогава. А сега…

Престарялото корито трудно можеше да се нарече транспортен кораб, още по-малко криогенен, но никой от петстотинте души на борда не се оплакваше. Наблъскани един до друг, те разговаряха шепнешком помежду си и се озъртаха, бледи и изплашени, в очакване да започне процесът.

Само един от пътниците имаше победоносно изражение, въпреки че току-що ги бяха измъкнали от разгрома и ги очакваше продължително пътешествие. Висок и едър в блестящия си боен костюм, той плъзна поглед над тълпата и в очите му блеснаха пламъчета, докато оценяваше резултатите от евакуацията.

— Как ще постъпиш, ако императорът ти предложи командването?

Мъжът изсумтя гневно.

— Не вярвам, че Кевин е загинал.

Жената с кафявите питащи очи запази спокойствие пред гневния му изблик и само леко извърна глава.

— Но все пак е възможно, нали? — тя не свали ръката си от флексобрънковия му ръкав. Усещаше с пръстите си мазните следи от дим и мръсотията от битката, а чипото й носле долавяше мириса на кръв, въпреки че би трябвало да се е отмил. И двамата бяха присъствали на ужасната смърт на неговия командир и приятел. Стояха съвсем близо един до друг, почти прегърнати насред огромния хангар на транспортния кораб, подът под краката им вибрираше. — Трябва да поговоря с теб… да ти кажа какво се случи.

Мъжът си бе свалил шлема и го бе окачил на колана си. Русолявата му коса бе сплъстена от пот, сините му очи се затваряха от изтощение. Имаше издадени скули и обикновено лице, незапомнящо се, но въпреки това от него се излъчваше стаена сила и способност да командва. На вид изглеждаше около двайсетгодишен, ала фините бръчици на челото и в крайчеца на очите му говореха друго. Когато я погледна, изражението му се смекчи. Погледът му я обгърна интимно като прегръдка.

— Не ми дължиш никакво обяснение. Благодаря на боговете, че те върнаха.

Тя потрепери и причудливите синкави татуировки по тялото й подхванаха странен танц — правеха я толкова различна от нейния възлюбен. Татуировките бяха само частица от преживелиците й по време на религиозните войни на Бития, прокудили надалеч всички доминионски заселници. Но тя знаеше, че истинската причина за безпокойството на Джек е предстоящата среща с император Пепус.

— Имаш два „прохладни“ месеца, за да го обмислиш — изтъкна Амбър. — За предпочитане е да разполагаш с готов отговор, когато се изправиш срещу него.

— Ще му мисля, когато ми предложи.

— Не върши дивотии — скастри го тя и в интонацията й се долови уличният жаргон. Двамата бяха сред последните евакуирани, очакващи криогенната процедура. — Ако Пепус ти предложи, трябва да приемеш. Ти си последният Рицар, само ти знаеш как се води „чиста“ война. Всеки може да нахлузи боен костюм…

Той сведе поглед към нея и устните му се изкривиха.

— Е, не всеки, но никой не възприема войната като теб.

— Така е — кимна той с усилие.

Корабът проскърца, докато набираше скорост. Щяха да изминат дни, докато достигне свръхсветлинно ускорение, после ги чакаха дълги седмици на преход и още няколко дена в спирачен режим. Но за пътниците времето щеше да премине като сън.

Амбър заби пръсти в бронята му.

— И тогава ще можем да поговорим.

Сторм пристъпи неспокойно от крак на крак. Винаги се чувстваше така преди криогенен сън. Появи се фелдшер в стерилни зелени дрехи и той застана на пътя му.

— Не искам хората ми да бъдат включвани към програмата за инструктаж.

Фелдшерът го погледна изненадано. Имаше издължено лице и щръкнала брадичка, която му придаваше вид на хищна птица.

— Приемаме заповеди само от император Пепус…

— Не и този път. Не желая хората да бъдат подлагани на стрес. И бездруго ще им бъде трудно да забравят случилото се. — Усети трепването на Амбър. Сякаш от съзнанието им би могла да се изтрие картината на кървавия бунт, от който току-що ги бяха евакуирали, раздухан от неизменно присъстващите, безкрайно опасни драки и слуховете за назряваща война.

Фелдшерът преглътна обидено.

— Разбира се, командире. — Заобиколи го боязливо и продължи нататък.

Джек се засмя, но нечовешката му умора надви смеха и скоро лицето му отново помръкна.

Амбър видимо се успокои.

— Благодаря, Джек — прошепна тя.

— Не беше само заради теб. Не вярвам на програмите за инструктаж. — Насочи поглед към далечния край на хангара, където поредната малка група войници тъкмо влизаше в медицинския отсек. Далеч пред тях стоеше Свети Колин от Синьото колело, пазен зорко от стърчащия над тълпата негов личен телохранител и помощник Джонатан. Прелатът Скиталец се облягаше на бастунче, ранен, но все така жизнен. Посивялата му и оредяваща кестенява коса се сливаше с прошарената брада, но вирнатата му брадичка издаваше несломимата му воля. Той жестикулираше енергично, докато разговаряше с хората около него. Проповедническият му глас достигна до Джек. Мъжът в бойния костюм отново пристъпи, поуспокоен, макар и временно, от думите на Колин. Близо до преподобния стоеше Денаро, също Скиталец, но доста страховит в униформата си и с кръстосания на гърдите патрондаш — истинско предизвикателство към религиозните му вярвания. Сторм се намръщи и задържа поглед върху Денаро. На Бития духовенството на Скиталците бе понесло тежки загуби. Денаро не изглеждаше готов да се примири с това.