Чарлз Ингрид: Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Амбър сякаш долови мислите му. Тя кимна към въоръжения Скиталец.

— Надявам се, че Колин ще го държи под око.

— Няма друг изход — отвърна Джек. — Направих каквото можах. Но сега драките са първостепенната ми грижа.

Освен войници, на борда на транспортния кораб имаше и бежанци. Дракският боен кораб, в орбита около Бития, също трябваше да се отклони от предварителното си местоназначение, за да натовари своите служители. Разполагаха с известна преднина и Джек знаеше, че не бива да я губят за нищо на света. Колоната се премести напред. Двамата с Амбър бяха в края и щяха да преминат последни.

— Амбър… — поде той, но се поколеба. — Не ми се ще да ме замразяват.

— Сама ли да ида? — попита младата жена.

— Да.

— Не искам…

— Налага се. Аз трябва да остана буден и да съм готов за всичко.

Амбър вдигна поглед към него. В началото устните й потрепваха нервно, после погледът й се смекчи.

— Не вярваш, че драките ще ни оставят да си отидем?

— Съмнявам се, че биха го допуснали. Този кораб е истинска съкровищница от потенциални заложници. Колин, моят командир, почти всички на борда са ценни за Лигата.

— И онзи тип, ако беше го измъкнал жив.

Джек не отговори. По време на Сасиналския бунт беше изгубил безценен свидетел, човек, който можеше да разкаже истината за изпепеляването на Кларон. Но сега с това беше приключено. Ако не друго, поне бе успял да чуе признанията му… думи, които никога нямаше да забрави. Той се взря в Амбър.

— Свършено е — рече.

Тя кимна. После улови напъханата му в метална ръкавица ръка и я задържа. Въпреки че ги делеше непроницаема преграда, му се стори, че усеща вкочанените й пръсти.

— Ами ако настоят да приемеш криогенния сън?

Въпросът й беше основателен — на борда на кораба командваше единствено капитанът. Джек сви рамене.

— Харкнес не разполага с толкова хора, че да ме удържат.

Тя се засмя.

— Надявам се да съм будна, когато се опитат.

— Корабът ти е продънено корито.

Капитанът изви глава и погледна високия мъж… изглеждаше дори още по-едър в рамката на вратата. На лицето на влезлия се четеше неодобрение. Корабът продължаваше да се тресе, докато двигателите го приближаваха постепенно и мъчително към свръхсветлинна скорост. Харкнес изсумтя и се прегърби в креслото.

— И да е така, проблемът си е мой.

Седнали от другата страна на масата, навигаторът и главният инженер се надигнаха и напуснаха каютата. Не посмяха да погледнат влезлия в лицето, докато го заобикаляха.

Гласът на Харкнес бе нисък и дрезгав, сякаш преминаваше през филтър, преди да излезе навън.

— Няма да търпя съвети от теб — изстърга той. — Това е криогенен кораб, не го забравяй. Ако много говориш, ще наредя да те замразят като останалите.

Джек продължаваше да се подпира на рамката. Иронична усмивка разтегна устните му.

— Веднъж вече опита. Но сега имаш други грижи. Успяхме да се измъкнем от Битианския космос, но при излизането от спирачен режим ще си лесна плячка за всеки дракски кораб, решил да ни издебне. Знаеш, че сме във война.

Харкнес присви очи. Посегна към шишето с уиски и си наля солидна доза.

— Имам договор да ви евакуирам и да ви върна на Малтен. Но в него не пише, че трябва да търпя и дрънканиците ти.

Влезлият продължаваше да го разглежда със засмени очи.

— Така е — съгласи се той. — Но ще се наложи.

Сетне повдигна рамене, кимна отсечено и напусна каютата.

Капитанът се намръщи, преди да повдигне чашата към устните си. Беше я препълнил и част от уискито се разля върху пръстите му. Той изруга и изля остатъка в гърлото си.

Джек крачеше по коридора между криогенните капсули, в които спяха неговите другари, и плъзгаше поглед по бледите им тела под белите чаршафи. Спря до една от капсулите и се загледа в спящата Амбър, с обрамчено от черни коси лице. Чаршафът я покриваше от шията до петите, но не можеше да скрие красивите извивки на тялото й, почти цялото покрито с екзотични татуировки. Беше му признала, че иска да се отърве от тях веднага щом пристигнат в Малтен. Джек сведе очи към диализния шунт на крака й, поставен за деня, когато ще се събуди, потрепери неволно и отмести поглед.

Само Амбър знаеше дали е герой или страхливец, задето бе отказал да бъде замразен като останалите.

Той прокара длан по прозрачния похлупак сякаш да я погали, да докосне слепоочията й и да сподели сънищата й. Не беше никак лесно да убеди фелдшера да не я поставя на инструктажна програма, но в края на краищата бе успял. Дори в съня си човек имаше право да запази собственото си достойнство, макар тялото му да изглеждаше безпомощно. Сведе поглед към четирипръстата си ръка и към белега от отрязаното кутре. Беше ампутирано, след като бе измръзнало при един продължителен криогенен сън. Прекалено продължителен — цели седемнайсет години.