Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Преди още да беше тупнал на земята, берсеркерът вече беше върху него — много по-бърз и свиреп от който и да било пощръклял бик. Дерън стреля с лазера напосоки. Замайването от въртенето, а сега и особеното усещане, че го блъскат и тъпчат без да чувства нищо, надигна у него едва преодолимо желание да се разсмее. След миг боят ще бъде загубен и той ще трябва да се предаде.

Берсеркерът го подхвърли наново. После се метна встрани, за да избегне бясно сечащия меч от светлина на Дерън. Леко като сърна, тумбестата машина скочи сред дърветата и изчезна от погледа му.

Опита се да седне, замаян, на песъчливия хълм, върху който беше паднал. И тогава разбра защо берсеркерът беше предпочел да се оттегли — някаква важна част от „слугата“ се беше счупила и сега металическите му крайници се влачеха безпомощно като крака на човек с пречупен гръбнак. Но тъй като лазерът на „слугата“ работеше и могъщите му ръце можеха да причиняват поражения, компютърният мозък на берсеркера беше решил да прекрати боя. Берсеркерът не виждаше смисъл да си разменя удари с окуцял, но все още опасен противник, не и когато можеше да си уплътни времето, следвайки основната си програма да убива хора.

Гласовете от отдела дадоха окончателна преценка:

— Одегард, какво по…

— В името на Всевишния, Одегард, какво си мислиш, че…

— Одегард, защо не… Добре де, направи каквото можеш!

Чу се прищракване и всички те изчезнаха от шлемофона му, оставяйки след себе си усещането за неприязън. Стори му се, че бързаха да се спуснат като лешояди върху някоя друга жертва. Ако неуспешният му опит не се отличаваше от тези на останалите му колеги, то пропадането на цялата операция наближаваше съдбовния миг, когато вече никой нямаше да го обвинява за нищо.

Все пак той бе още на бойния си пост, макар и само с половин „слуга“ на разположение. Желанието му да оправи положението по един или друг начин бързо се бе изпарило. Дори бремето на отговорността беше изчезнало, поне за момента. Всичко, което искаше, беше един нов шанс да се срещне с врага.

Закрепвайки „слугата“ в седнало положение с помощта на ръцете му, той се огледа. Намираше се насред мочурливия склон на някакъв малък коничен хълм, който на върха беше широк около петнайсет ярда. Най-близките дървета бяха в съвсем окаяно състояние, а тези, които не бяха прекършени в борбата, бяха обгорени и почернели от лудо развъртяния му лазер.

Какво ли бе станало с момчето?

Гребейки като плувец с ръцете, Дерън запълзя нагоре по склона и се домъкна до едно място, от което имаше добра видимост. Разпозна недалеч високото дърво, на което се беше изкачило одеве детето, но то сега не беше там.

Когато стигна върха на хълма, Дерън видя, че той представляваше фуниеобразно възвишение с полегати стени и образувало се от дъждовете езерце в средата. Неочаквано пръстта под осакатения „слуга“ се срина и той се свлече по вътрешния склон на фунията, към воднистата маса, която я изпълваше.

Фуния ли?

Най-после Дерън позна мястото, където се беше озовал „слугата“. Това беше капан, приготвен от Отровния Копач — вид едър хищник, унищожен на Сиргол още в ранните исторически времена. Вглеждайки се в средата на езерцето, Дерън срещна погледа на две сиви очи, разположени върху огромна грозна глава, която плуваше наполовина скрита под водата.

Мат стоеше зад момчето Дарт. Двамата внимателно се вглеждаха иззад храстите към дупката на Отровния Копач. Останалите от Хората бяха на стотина ярда встрани и докато почиваха в прикритието на храсталака, изравяха по някой корен или гулия за ядене.

Погледът на Мат едва беше успял да прехвърли ръба на фунията, когато забеляза нечия глава. Това със сигурност не беше главата на Отровния Копач. Беше гладка и заоблена като капка вода.

— Мисля, че е каменният лъв — прошепна тихо Мат.

— А, не — отвърна шепнешком Дарт. — Това е големият човек, за който ти разправях, каменният човек. О, как се биха двамата с каменния лъв! Но не изчаках да видя края, спуснах се от дървото и избягах, докато можех.

Мат се поколеба, но реши да рискува и да погледне отблизо. Кимвайки на Дарт да го последва, той се приведе и запълзя напред. Иззад един по-близък храст те можаха да надникнат отвъд ръба на фунията тъкмо навреме, за да видят нещо, което накара Мат тихо да възкликне от изненада. Отровният Копач, който можеше да се справи с кое да е създание, веднъж попаднало в капана му, изскочи от слузестата тиня и нападна. Тогава каменният човек го плесна по носа с необикновена сила, както се плесва хлапе. И с вой, наподобяващ писъка на наказано дете, Лошият цопна отново във водата!