Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

— Разбрано.

Тази работа беше повече по вкуса на Дерън, отколкото неподвижното седене на стражевия стол, но отговорността за четирийсетте милиона човешки живота тегнеше връз него, както и преди.

Минаха няколко минути. Дерън забави крачка, тъй като се налагаше да държи под наблюдение всички посоки, докато подбираше най-подходящия път за тежкия „слуга“ сред мочурливия терен. И тогава изведнъж ясно дочу ужасени детски писъци.

— Операции, попаднах на нещо.

Писъците долитаха отново и отново. Ушите на „слугата“ го ориентираха непогрешимо. Дерън леко промени курса и се затича. Избираше сред тинята по-твърдите наглед участъци от почва, стараейки се да запази високата скорост на придвижването си и да не вдига шум.

След половин минута тичане той рязко закова. На хвърлей камък пред него едно момче на около дванайсетгодишна възраст се беше покатерило на върха на някакво дърво и се бе вкопчило здраво в ствола с ръце и крака. Въпреки това всеки миг можеше да падне, защото подир всеки негов вик силен тласък преминаваше веднага нагоре по дървесното стъбло. Ниско долу стволът беше доста дебел, но нещо, което бе скрито в храсталака и високата трева, го разтърсваше периодично като пръчка за сурвакница. Нямаше в гората животно с такава сила. Сигурно беше берсеркерската машина, която използваше момчето като примамка с надеждата, че като го чуят, съплеменниците му ще дотичат.

Дерън приближи бавно, но още преди да определи от коя страна на дървото стоеше берсеркерът, за да се прицели, онзи откри „слугата“. Тънък розов лазерен лъч проряза храсталака и от гръдната област на бронирания костюм на андроида изскочи букет от цветни искри, същински фойерверк. Насочил лазерния лъч напред като копие, берсеркерът се втурна в атака, кършейки по пътя си храсти и фиданки. Дерън зърна нещо ниско и метално, на четири крака, което се движеше изненадващо бързо. Той отвори уста, за да включи с тласъка на брадичката си вградения в шлема спусък на своя собствен лазер. Върху челото на „слугата“ премигна блед лъч светлинка, който се фокусира и се насочи автоматично там, накъдето гледаше Дерън.

Лъчът на андроида уцели устремената машина в няколкото издатини от метал, напомнящи лице, отрази се оттам и взриви едно малко дърво, като го превърна в облак от пламъци и пара. Изстрелът явно бе поразил целта, тъй като врагът прекъсна своя бяг по средата и се хвърли зад една обрасла с трева бабуна, за да се прикрие.

Двама от офицерите в отдел „Операции“, които явно бяха приели видеокартината от „слугата“, едновременно започнаха да напътстват Дерън. Но с тях или без тях той нямаше особен избор. Изненада се от собствената си агресивност, когато откри, че бе принудил „слугата“ да се притаи зад малкия хълм в очакване на ново нападение.

Искаше боят да приключи бързо, независимо как. Спусна се в посока към врага, като стреляше непрекъснато с лазера и безгласно крещеше в шлема си. Изведнъж берсеркерът се появи пред очите му, приклекнал като лъв, готов за скок. Беше изключително силен. Ако имаше време да се поколебае, Дерън би се сепнал — въпреки всичките тренировки, илюзията, че наистина се хвърля с крехката си плът върху дебнещото страшилище, беше почти пълна.

Но той нямаше време да се уплаши. С цялата инерция на металната си маса връхлетя на скорост върху приклекналия берсеркер. Дърветата наоколо се разтресоха.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че използването на бойни машини с човекоподобна форма в тази операция е голям гаф. Ръкопашната схватка далеч не е удачен тактически ход при противоборство с равна по сила машина, камо ли срещу по-силна, особено когато бързината на движенията ти е ограничена от мудната реакция на протоплазмените нерви. Макар в отдела да смятаха, че свръхсилата на андроида е достатъчна да разкъса неприятеля на парчета, Дерън не можеше да направи нищо друго, освен да сграбчи вражеския корпус и да увисне отчаяно, хванал берсеркера в нещо като полу-нелсон, докато онзи се мяташе и гърчеше, опитвайки се да го хвърли като див бик.

Когато боят започна, на Дерън му се струваше, че всички негови началници от „Операции във времето“ стоят зад рамото му и го наблюдават, като повечето от тях имаха какво да кажат. В ушите му гласове крещяха заповеди и ругаеха — и него, и помежду си. Може би някои от по-висшите чинове се опитваха да разкарат гласовете на другите, но той така или иначе нямаше време за тях. Зелената гора около него се завъртя по-бързо, отколкото очите и мозъкът му можеха да я възприемат. За една шеметна частица от секундата той усети как стъпалата му се отделиха от земята и прекършиха няколко малки дръвчета, докато чудовището го въртеше. Той се опита да обърне глава така, че циклопското око на лазера му да може да влезе в употреба, но берсеркерът беше стиснал с едната си лапа врата на „слугата“, като по този начин обездвижваше главата му. Опита се да обхване дебелата шия на берсеркера по-здраво със стоманените си ръце, обаче онзи се измъкна от хватката му и андроидът отхвръкна настрана.