Гордън Диксън - Генетичният генерал

— Но защо обвинявате себе си?

— Защото се предполага, че съм специалист в тази сфера. Ако един кибернетик не успее да определи, че ръката на приятелят му е счупена, никой няма да го обвини. Но ако тази грешка допусне един лекар, той ще бъде признат за виновен и наказан. Нашето положение е подобно. Бяхме длъжни да разпознаем новата способност, новият талант, да го локализираме и изучим. Точно за това исках да ви попитам. Считате ли, че Донал притежава нещо, с което да се различава от другите хора? Нямам предвид военният му гений — в една или друга степен и останалите командири го имат. Говоря за способности, които напълно липсват у обикновените хора.

Анеа дълго мълча. Гледаше някъде встрани. После отново погледна към Сейън и каза:

— Защо питате мен? Попитайте него.

Избягваше отговора, защото не го знаеше. Просто не би могла да обясни какво точно чувства.

Сейън повдигна рамене.

— Аз съм глупак. Не вярвам на това, което ми говори целият жизнен опит. Нима една избраница би могла да отговори по друг начин? Само че се страхувам да го попитам. И всички знания, които съм натрупал, не намаляват този страх. Въпреки това ще ви послушам. Аз… ще го попитам.

Анеа вдигна ръка и извика:

— Донал!

От мястото си на балкона той чу гласа й, но отговори, без да мръдне.

— Да?

Сейън се приближи и дорсаецът го чу да казва:

— Донал…

— Извинете, не исках да ви карам да чакате — каза младежът. — Имах нужда от малко размисъл.

— Няма нищо. Не бих желал да ви безпокоя. Зная, че през последните дни бяхте много зает. Но искам да ви задам един въпрос.

— Свръхчовек ли съм аз?

— Да, точно така — засмя се Сейън. — Някой вече задавал ли ви е подобен въпрос?

— Не — Донал също се усмихна. — Обаче мисля, че тепърва ще ми го задават.

— Не бива да се сърдите на питащите — сериозно каза Сейън. — В известен смисъл вие наистина сте свръхчовек.

— В какъв смисъл?

Сейън направи с ръка жест, сякаш отхвърляше нещо.

— В смисъл на общи способности, които доста надвишават обичайното ниво. Но моят въпрос…

— Струва ми се, че самият вие казахте, че названието само по себе си няма значение. Какво имате предвид, като казвате „свръхчовек“? Може ли изобщо да се отговори на вашия въпрос, след като това, върху което се гради терминът, е абсолютно непонятно? Кой би желал да бъде свръхчовек? — продължи Донал полуиронично-полупечално. — Кой би желал да се грижи за шестдесет милиарда деца? А и кой би обхванал толкова? Помислете за отговорността, която ляга на плещите му — той ги лишава от бонбон или им го дава, а после вижда, че се налага да посетят зъболекаря. Ако вашият свръхчовек наистина е „свръх“, кой може да го застави ежедневно да бърше шестдесет милиарда протекли носове и да приготвя шестдесет милиарда порции каша? Нима този човек не би могъл да си намери занимание, което да му доставя удоволствие лично на него?

— Прав сте. Но аз нямах предвид толкова неестествено нещо — каза Сейън. — Вече знаем достатъчно за генетиката и сме наясно, че не може веднага да се формира нова трактовка на човешкото битие. Всяка промяна се осъществява под формата на изменение на индивидите.

— А какво става, ако това изменение не може да се разпознае? Нека предположим, че имам способността да видя абсолютно нов цвят. Как мога да ви го опиша, след като вие не сте в състояние да го видите?

— Въпреки всичко бихме разбрали — убедено отговори Сейън.

— Но не бихте могли да го видите.

— Не, разбира се, но това не е толкова важно, ако знаем, че съществува.

— Сигурен ли сте? — настояваше Донал. — Какво ще постигнете с това, че сте разбрали за съществуването на новата способност?

— Нищо конкретно — призна Сейън. — От друга страна, в подобно познание няма нищо лошо. Но ако не сме в състояние да открием новото, тази мутация би изчезнала без възможност да се утвърди.

— Не мога да се съглася с вас — възрази Донал. — Аз съм този свръхчовек, притежаващ свръхзнание — моята интуиция. Това е единствената ми странност, обаче с нея се издигам над всички човешки способности.

Сейън се разсмя.

— Моето мнение е, че тази интуиция не ви донесе нищо хубаво. Дори не бяхте в състояние да се справите с нея, поне в началото. Толкова отдавна не съм прилагал в споровете методът на Сократ, че едва го познах, когато бе използван срещу мен.

— Може би подсъзнанието ви не желае да признае моите способности?

— О, не, стига толкова. Спечелихте, Донал. Все пак благодаря за разговора — усмихна се Сейън. — Благодаря ви, Донал. — Той помълча, но дорсаецът не се обърна. — Лека нощ.