Гай Кей - Пътуване към Сарантион

Приближаваш се до повърхността, по която ще работиш, докосваш я — както той правеше сега на едно скеле, замайващо високо над лъскавите мраморни подове на Храма на Артибасос в Сарантион — а очите и пръстите ти бавно обхождат повърхността, която са ти дали. Никоя стена никога няма да е идеално гладка, никоя извивка на купол не може да добие съвършенство. Чедата на Джад не са създадени за съвършенство. Но можеш да използваш несъвършенствата. Да ги компенсираш и дори да ги превърнеш в сила… ако ги познаваш и ако знаеш къде са.

Криспин възнамеряваше да запомни наизуст тази повърхност, на вид и на допир, преди изобщо да разреши да бъде положен най-долният пласт груба замазка. Вече бе спечелил първия си спор с Артибасос, с неочакваната подкрепа на гилдията на зидарите. Влагата беше врагът на мозайката. Върху всички тухли най-напред щеше да се положи предпазващ слой смола, веднага щом той свършеше огледа си. След това дърводелците щяха да набият хиляди пирони с плоски глави през този слой и между тухлите, като оставят главите леко да стърчат, за да помогнат първият пласт замазка — груб зърнест пясък и тухлена прах — да прихване. В Батиара това го правеха почти винаги. Тук в Изтока буквално бе непознато и Криспин пламенно бе защитил убедеността си, че пироните ще помогнат много, за да се стегне плътно замазката, особено по извивките на купола. Щеше да ги накара да направят същото и по стените, макар все още да не го беше казал на Артибасос и дърводелците. За стените имаше и още няколко идеи. Тях също все още не беше споделил.

След първия пласт замазка щеше да има още два, както се бяха споразумели, фина и още по-фина. А върху последната той щеше да свърши своята работа, с майсторите и чираците, които бе избрал, според проекта, който бе поднесъл и който вече бе одобрен от двора и духовенството. И в тази работа щеше да се постарае да изобрази тук толкова от познатия му свят, колкото може да се побере в една творба. Не по-малко.

Защото истината беше, че двамата с Марциниан бяха грешили през всичките тези години. Или поне не бяха изцяло прави.

Това бе една от най-тежките истини, които бе научил в пътуването си, напуснал дома с горчивина и стигнал до състояние, което все още не можеше да определи. Виждането наистина беше в сърцевината на това изкуство от светлина и цвят — така трябваше и да бъде, — но не беше всичко. Човек трябваше да гледа, но и да има страст, потребност, визия в основата на това виждане. Ако изобщо искаше да постигне нещо, което поне малко да се доближи до незабравимия образ, който бе видял в онзи малък крайпътен храм, трябваше да намери у себе си дълбочина на чувство, което — някак — да се доближава до онова, което бяха изпитали неизвестните, страстно благочестиви мъже, изобразили там бога.

Никога нямаше да притежава тяхната чиста, непоклатима убеденост, но му се струваше, че вече, като по чудо, има у себе си нещо, което може да се сравни с това. Беше излязъл иззад стените на град някъде там, в гаснещия запад, понесъл три мъртви души в ограденото си със стена сърце и една птица-душа на шията си, и бе пътувал до по-величавите стени на изток. От един град — до Града, през пустош и мъгла, и през вдъхващ ужас лес… и беше излязъл от него, жив. С живот, подарен — или по-вярно може би — с неговия, на Варгос и на Кася живот, откупен с душата на Линон, оставена там на тревата по нейна изрична воля.

Видял беше в Елшовия лес същество, което винаги щеше да носи в себе си. Също както Иландра щеше да е с него, и дъщерите му, разкъсващата сърцето мъка. Човек се движи през времето, оставя зад себе си неща, и все пак те остават с него. Такъв бе животът на тленните хора. Бе искал да го избегне, да се скрие от това. Не беше възможно.

— Не ги почиташ, като живееш все едно, че и ти самият си умрял — казваше му Марциниан с яд, почти на ръба на гнева. За миг очите на Криспин се насълзиха от прилив на обич към далечния му приятел. Точно сега, високо над сарантийската суматоха, сякаш толкова много неща му се искаше да почете или да възхвали, да ги превърне в своя жизнена съдба, ако потрябва, защото не биваше, не беше справедливо да умират деца от чума или млади момичета да ги посичат в жертва в леса, или да ги продават в скръб за зимно жито.

Ако това бе светът, какъвто бог — или боговете — са сътворили, то смъртният човек, този смъртен човек, можеше да го признае и да почете силата и необятното величие, вложено в него, но нямаше да каже, че е справедливо, нито да се преклони, все едно е шепа прах или сухо трошливо листо, отвяно от есенно дърво и безпомощно пред вятъра.