Роберт Силверберг - Рома Етерна

— Може ли да взема и евреина? — попита Максимилиан. — Той ще ни бъде водач, защото познава Подземията по-добре и от нас.

— Говориш за Даниел бар-Хип, нали?

— Точно той.

— Чудесно! Колкото повече хора, толкова по-добре.

Когато Фауст си тръгна от Максимилиан, беше твърде късно, за да отиде в баните. Той предпочете да се прибере у дома и поиска гореща вана и масаж, а после и гъвкавата мургава Оалатея — шестнайсетгодишната нумидийска робиня, с която говореха само един общ език — този на Ерос.

Денят беше дълъг и труден и Фауст беше уморен. Не очакваше, че Херакъл ще е избягал, когато се връщаше от Остия с източния посланик. Тъй като здравето на стария император Максимилиан беше сериозно разклатено, планът беше гръцкият пратеник да вечеря с принц Херакъл в деня на пристигането си. Ала почти в мига, когато Фауст тръгна за Остия, принцът избяга от града, използвайки неубедителното оправдание, че трябва да инспектира войската на север. В негово отсъствие не оставаше нито една персона от висок ранг, достойна да поеме ролята на домакин на официална вечеря, освен безделника Максимилиан. Никой от служителите в двора обаче не събра достатъчно кураж да предложи подобен изход, без преди това да е сигурен в одобрението на Фауст. Ето защо официалният пир просто беше отменен — нещо, което Фауст научи чак след връщането си от пристанището. Вече беше твърде късно да се предприеме каквото и да било, освен да се прати писмо на принца-беглец с настояване да се върне в Рим час по-скоро. Ако Херакъл наистина беше отишъл на лов, посланието щеше да го свари в ловната му резиденция в горите отвъд езерото Неморензис и може би — кой знае? — щеше да го трогне. А ако все пак беше тръгнал към границата, което беше малко вероятно, едва ли щеше да се върне скоро. Волю-неволю, Цезар Максимилиан беше този, който трябваше да свърши работата. Твърде рисковано начинание…

Признанието на пратеника, че има влечение към низкото, извади на преден план задачата да го забавляват поне през следващите няколко дни. Какво пък, ако Менандър наистина искаше да види катакомбите, Максимилиан можеше да се окаже не проблем, а спасение.

Фауст се облегна назад във ваната, наслаждавайки се на ефирните благовония, чийто аромат се издигаше над водата. Тъкмо ваната беше мястото, където истинските римляни от древността — такива като Сенека, поета Лукан и онази стара вещица Антония, майката на император Клавдий — си прерязваха вените, вместо да търпят несправедливостите и беззаконията на обществото, в което живеят. Но сега времената бяха други и Фауст не се чувстваше така оскърбен от несправедливостите и беззаконията на обществото като онези велики древни римляни, пък и не намираше нищо привлекателно в самоубийството.

И все пак времената бяха тъжни за Рим. Старият император беше жив труп, наследникът на трона — добродетелен глупак, а вторият син — пройдоха. На всичкото отгоре варварите, които уж от години бяха усмирени, отново чукаха на портите. Фауст разбираше, че той самият не е образец на добродетелите на древните римляни — пък и кой беше такъв пет века след времето на Август? — но при всичките си слабости и страхове понякога горчиво окайваше жалката епоха на показен блясък. Наричаме се римляни, мислеше си той, и умеем до съвършенство да подражаваме на позите и държанието на великите си предшественици. Но това е всичко, което умеем — да имитираме пози и маниери. Просто си играем на римляни и дори се самозалъгваме, приемайки имитацията за истина.

Жалка епоха.

Той самият малко или много беше от царска кръв, дори и името му го показваше — Фауст Флавий Константин Цезар. То напомняше за царствения му прадядо Константин Велики и жена му Фауста, която пък беше дъщеря на император Максимиан. Династията на Константините отдавна беше слязла от сцената, разбира се, но сред родословните плетеници Фауст можеше да проследи произхода си и да добави към името си почетното „Цезар“. Независимо от това обаче той беше само един второстепенен чиновник в Канцеларията на император Максимилиан II Август, баща му беше просто дребен офицер в Северната армия, а дядо му… за него по-добре да не си спомня. Семейството му беше станало жертва на редица превратности след възкачването на Константин Велики на трона, но поне никой не можеше да отрече родословието му и имаше моменти, в които той тайничко си мислеше за императорската фамилия като за новаци, натрапници във властта, паднали от небето. Разбира се, първите императори — такива като Август, Тиберий и Клавдий, биха гледали дори на Константин Велики като на нахакано парвеню, а великите мъже на старата Република като Камил или Клавдий Марцел биха си мислили същото за Август и за Тиберий. Глупаво нещо беше произходът. Миналото живееше в множеството съсловия в града на Ромул, почти тринайсетвековно минало, и всеки в началото е бил новак, дори и самият му основател.