Роберт Силверберг - Рома Етерна

Готите бяха разгромени дълго преди да се приближат до столицата, но междувременно Тит Галий беше успял да прокопае сложна мрежа от тунели под Субура. Той и наследниците му десетилетия наред я разширяваха, пробиваха разклонения във всички посоки, свързваха вече съществуващите лабиринти и подземни галерии, прокопавани от римляните в продължение на цяло хилядолетие.

Днес Подземията бяха град под града, отделен свят във влагата и непрогледния мрак. Портите на Тит Галий се извисяваха пред пътниците — две изкусно издялани каменни арки, наподобяващи зейналата паст на великан, насред улицата, където преди векове бяха разчистили жалките коптори, за да сторят място за площада пред входа. Отворът към Подземията беше широк колкото да пропусне едновременно три талиги. Надолу към дълбините водеше наклонена алея, постлана с очукани кафяви тухли.

— Ето ви и светилници — каза Бар-Хип и им раздаде запалени фенери. — И не забравяйте да ги държите високо, иначе ще угаснат. Долу въздухът е по-тежък и ще започнат да димят.

Стъпиха на алеята и Цезар застана начело на групата. Фауст вървеше с гърка зад него, последен остана Бар-Хип. Менандър се учуди, че ще вървят пеша, но Фауст му обясни, че с носилки ще се придвижват далеч по-трудно по тесните проходи. Не бяха взели със себе си дори слуги. Гъркът беше във възторг. Харесваше му да слезе в Подземията като обикновен римлянин, да се потопи в мизерията, мръсотията и опасностите.

Макар да беше още рано, пътят беше задръстен и в двете посоки от забързана, блъскаща се тълпа. Пред тях всичко беше обгърнато от гъст сумрак. Фауст всеки път изпитваше чувството, че слиза в леговището на огромен звяр. И този път се остави да го погълне гъстият, наситен с миризми мрак, отдавайки се с удоволствие на прегръдката му. Колко пъти бяха слизали с Цезар тук, за да търсят странните наслади на нощта, и колко често ги бяха намирали!

Очите му бързо свикнаха с тъмнината, разпръсквана от фенерите. В мъждивата светлина на далечни факли се виждаха извивките на множество сводове, водещи във всички посоки. Тухлената пътека вече не беше полегата, а се разширяваше в голямо преддверие. Облъхна ги зловонен въздух от подземията и донесе всевъзможни миризми — на дим, пот, плесен, добитък. Беше много оживено, от десетки тунели излизаха и влизаха хора и товарни животни. Пред тях се простираше широката Виа Субтеранеа, а от нея наляво и надясно тръгваха стотици разклонения. За кой ли път Фауст видя познатите пристани, арки и заливи, извитите стени от златиста тухла, тежките колони от неодялан камък и безбройните ниши зад тях. И изведнъж мракът на този сенчест свят му се стори не толкова потискащ.

Той хвърли поглед към гърка. Меките черти на Менандър издаваха вълнение. Ноздрите му трептяха, устните му бяха стиснати. Изражението му беше като на дете, което за пръв път са завели на гладиаторски игри. И видът му беше почти детски между тримата високи мъже — крехка, дребна фигура редом с дългокракия Максимилиан, якия плещест Бар-Хип и масивния Фауст.

— Какво е това? — Гъркът посочи към огромния мраморен барелеф над тях, изобразяващ брадата мъжка глава.

От един отвор в сводестия таван отгоре се промъкваше лъч светлина и озаряваше издяланите й черти с някакво зловещо, свръхестествено сияние.

— Бог — обади се зад гърба му Бар-Хип и в гласа му се прокрадна презрителна нотка. — Преди много години един император го поставил тук. Може да е някой от твоите богове, а може и да е от Сирия. Ние го наричаме Юпитер от Катакомбите.

Евреинът вдигна фенера високо над главата си и освети могъщия профил, огромното всевиждащо око, всечуващото ухо, заплашително разтворените устни, масивната каменна брада, по-гъста и къдрава дори от неговата.

Над окото нямаше нищо, под брадата — също. Само един колосален фрагмент, невъобразимо древен на вид, мрачна реликва от някаква далечна отминала епоха.

— Привет, Юпитере! — избоботи евреинът и се изсмя.

Но Менандър спря да огледа огромното мрачно лице и мраморния олтар под него, изгладен от безброй ръце на вярващи и искрящ от поставените по ръба му свещи. В нишата до него се виждаха овъглени кости, очевидно от неотдавнашно жертвоприношение.

Максимилиан с бърз повелителен жест му показа нетърпението си.

— Това е само началото — каза той. — Чака ни още много път.

— Да, да, разбира се — сепна се гъркът. — Но всичко е толкова ново за мен, толкова странно…

Едва бяха изминали сто-двеста крачки по Виа Субтеранеа, когато Максимилиан сви наляво в някакъв крив тунел, по чиито стени се стичаше студена влага и се събираше в малки локвички под краката им. Въздухът също беше пропит с лъхаща на плесен влага.