Бернар Вербер - Върховната тайна

Арфа.

Навсякъде линии, които водят от една точка до друга и се преплитат в здрава тъкан.

Космически нишки. Във вселената съществуват нишки, които трептят като струни на арфи. Струните трептят с честота осем херца и от тях се сипят звезди, напомнящи прашинки.

Нишки, влакна, възли. Вселената е тъкан. Платно. Картина. Образите се размиват и се променят. Вселената е мислена рисунка.

Звучи нотата „си“…

Някой сънува нашия свят, а ние си въобразяваме, че той наистина съществува. Времето е част от този сън. То също е илюзия, но ако се осмелим да помислим, че не е непрекъснато, то тогава ще престанем да възприемаме хората и събитията с тяхното начало, среда и край. Аз ще се видя едновременно като зародиш, млада жена и дребна старица. Или в по-широки граници — като сперматозоид в семенната торбичка на баща ми и труп, погребан в гробищата с надпис върху плочата: „Люкрес Немрод“. Или в още по-широки граници — като желание в главата на майка ми и спомен в главата на тези, които са ме обичали.

Люкрес се чувства прекрасно.

Аз съм много повече от едно „аз“.

Двамата продължават да се издигат. Без никакъв страх. Достигнали едно ниво, сърцата им престават да бият.

Какво става? — се пита той.

Какво става? — се пита тя.

Усещането трае няколко секунди, които обаче им се струват години.

После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.

Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.

Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.

Споглеждат се и избухват в смях.

Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.

Смеят се на смеха си.

После се приземяват. Смехът им изхърква още няколко пъти, като стар задавен самолетен двигател.

— Какво ни подтикна към това? — шепне Люкрес.

— При мен става дума за четиринайсетата потребност — да обичам Люкрес Немрод.

— „Да обичам“ ли казахте?

— Не, мисля, че не.

Тя се смее още малко и тръска дългата си рижава, ситно накъдрена коса, мокра от потта. Големите й изумруденозелени очи с форма на бадем са станали златистожълти. Цялото й тяло е горещо и изпотено. На лицето й е изписан абсолютен покой, сякаш всички мускули под кожата й са напълно отпуснати.

Люкрес разбира сдържаността на приятеля си.

— За пръв път изпитвам подобно усещане.

— И аз. Като че ли откривах нещо съвсем ново, някакъв напълно непознат свят.

— Досега най-силното изживяване стигаше, да кажем… до шестнайсет по двайсетобалната система.

— А сега?

— Бих казала, осем хиляди пак по двайсетобалната.

— Четиринайсетата потребност, така ли беше?

— Мисля, че успяхме да стимулираме докрай Върховната тайна, при това без да прибягваме до трепанация и до имплантиране на предавател в мазолестото тяло. Успяхме ето така — казва той, целувайки отново хладната кожа на младата жена.

Люкрес се усмихва и иска един лакрицов бонбон за успокоение. Той бърка в джоба на смокинга си и й подава пакетчето.

— Не знам дали някога ще възпроизведем този „номер“, но признавам, че бях изненадана! — отвръща тя, надъхвайки в устата си няколко бонбона наведнъж.

Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:

— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?

Той не отговаря веднага.

— Да.

— Коя е тя?

— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.

Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето , си казва Люкрес.

Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.