Бернар Вербер - Мравките

Те се замятаха в стягащите ги въжета.

— Аз не — обади се дебелият господин. — Мога да се освободя от въжетата!

И той го направи.

— В такъв случай освободете и нас.

— А как?

— Залюлейте се насам и ще достигнете ръцете ми.

Човекът започна да се гърчи и се превърна в живо махало. След като развърза въжетата на Едмон, всички един след друг успяха да се освободят, използвайки същата техника.

Тогава вуйчото каза: „Направете като мен!“ И е леки подскоци, както висеше окачен за шията, стигна до последната бесилка на редицата. Останалите последваха примера му.

— Не можем да продължаваме повече! Отвъд тази греда няма нищо, ще ни открият.

— Вижте, в гредата има дупчица. Да влезем там.

Едмон скочи срещу гредата, стана микроскопичен и изчезна във вътрешността. Жонатан, а след него и дебелият господин направиха същото. Люси помисли, че никога няма да успее, но все пак се засили срещу дървената талпа и мина през отвора!

Вътре имаше спирална стълба. Те бързо заизкачваха стъпалата. Вече се чуваха виковете на военните, които бяха открили бягството им. Los gringos, los gringos, cuidado! Тропот на ботуши, пушечни изстрели. Преследваха ги.

Стълбата водеше към стая в модерен хотел е изглед към морето. Влязоха и затвориха вратата. Стая номер 8. При захлопването на вратата осмицата се откачи и от вертикална стана хоризонтална — символ на безкрайността. Стаята беше комфортна и в нея човек се чувстваше защитен от войниците.

Тогава всички въздъхнаха с облекчение. Изведнъж Люси сграбчи своя съпруг за гърлото. „Трябва да помислим за Никола — викаше тя, — трябва да помислим за Никола!“ Удари го по главата с една старинна ваза с изображение на Херакъл, удушаващ змията. Жонатан се строполи върху килима и се превърна в… чистена скарида, която се гърчеше смешно.

Вуйчо Едмон се приближи.

— Съжалявате, нали?

— Не разбирам.

— Ще разберете — усмихна се той. — Последвайте ме. Отведе я на балкона е изглед към морето и щракна с пръсти. Шест запалени кибритени клечки мигом се спуснаха от облаците и се строиха в редица над ръката му.

— Слушайте ме добре — произнесе той. — Винаги се разсъждава рутинно. Светът се възприема неизменно по един и същи начин. Все едно, че се правят снимки само с широкоъгълен обектив. Това е една гледна точка към действителността, но не единствената. ТРЯБВА… ДА… СЕ… МИСЛИ… РАЗЛИЧНО! Погледнете.

Кибритените клечки закръжиха за миг в пространството, после се съединиха на земята. Те пълзяха като живи, за да образуват…

На другия ден, порядъчно трескава, Люси купи газова горелка. Най-накрая успя да се справи с ключалката. Когато се канеше да прекрачи прага, Никола, все още сънен, се появи на вратата на кухнята.

— Мамо! Къде отиваш?

— Ще потърся баща ти. Той си мисли, че е облак и може да преминава през планини. Ще видя дати не си въобразява твърде много. Ще ти разкажа…

— Не, мамо, не отивай, не отивай… ще остана самичък.

— Не се бой, Никола, аз ще се върна, няма да се бавя, чакай ме.

Тя освети отвора на мазето. Беше тъмно, толкова тъмно…

Кой е там?

Двете антени се протягат напред, последвани от глава, след това от гръден кош и от корем. Това е куцият дребосък с мирис на скала.

Понечват да се хвърлят отгоре му, ала зад него се мяркат челюстите на стотина въоръжени до зъби войници. Всички до един ухаят на скала.

Да бягаме през тайния ход! — излъчва 56-а женска.

Тя отмества камъка и се открива подземието. После, пляскайки с крила, подхвръква до тавана, откъдето стреля с мравчена киселина по първите натрапници. Двамата й съучастници се измъкват, а над пълчището се понася зверски призив.

Убийте ги!

56-а на свой ред се вмъква в отвора, струите киселина минават съвсем наблизо. Бързо! Хванете ги! Стотици крака се втурват след тях. Шпионите са дяволски многобройни! Те шумно нахълтват в тунела, за да заловят триото.

Снишени до земята, с прилепнали назад антени, мъжкият, женската и войникът тичат по коридора, който вече изобщо не е таен. Така излизат от зоната на гинекея и слизат на долните етажи. Скоро тесният коридор стига до разклонение във форма на вила. Оттук нататък разклоненията стават все по-чести, но 327-и успява да се ориентира и повежда своите събратя по нещастие.

Внезапно на един завой попадат на отряд войници, които се устремяват към тях. Невероятно: куцият вече ги е настигнал. Лукавото насекомо явно познава всички преки пътища!

Тримата бегълци се обръщат назад и продължават да тичат. Когато най-сетне могат да си поемат дъх, 103 683-и подсказва, че ще е по-разумно да не се сражават на терена на противника, придвижващ се твърде ловко из този лабиринт от коридори.