Бернар Вербер - Мравките

103 683-и разпитва други наемници. Една жълта мравка заявява, че е присъствала на такова чудо. Само че не било атака на джуджета… а гнила круша, паднала изневиделица от едно дърво. Всички присъстващи излъчват феромони за сърдечен смях. Това е то чувството за хумор на жълтите мравки.

103 683-и се изкачва обратно в една зала, където тренират най-близките му колеги. Познава ги лично. Те го изслушват внимателно, имат му доверие. Скоро групата за „издирване на тайното оръжие на джуджетата“ нараства на повече от тридесет решителни бойци. Ех, да можеше 327-и да види това!

Внимание! Организирана банда се опитва да избие всички, които искат да научат истината. Без съмнение рижи наемници на служба у джуджетата. Могат да бъдат разпознати — до един миришат на скала.

От съображение за сигурност решават да направят първото съвещание в самото дъно на града, в една от залите на най-долния петдесети етаж. Там ще могат да организират операцията на спокойствие.

Ала тялото на 103 683-и му сигнализира за рязко ускоряване на времето. Вече е 23°. Той се оттегля и бърза за срещата с 327-и и 56-а.

ЕСТЕТИКА:

Има ли нещо по-прекрасно от мравката? Нейните очертания са изчистени и заоблени, аеродинамиката и — съвършена. Цялата ходова част на насекомото е замислена така, че всеки крайник се вмества чудесно в предвиденото за целта гнездо. Всяко съчленение е едно чудо на механиката. Плочките са сглобени, сякаш са проектирани от дизайнер с помощта на компютър. Никога не се получава скърцане или триене. Триъгълната глава цепи въздуха, дългите прегънати крака предоставят на тялото удобно окачване ниско до земята. Все едно, че става дума за италиански спортен автомобил.

Ноктите й позволяват да ходи по тавана. Очите притежават панорамно виждане на 180°. Антените улавят безброй информации, недостъпни за нашите сетива, а върховете им могат да служат за чукове. Коремът е осеян с джобове, резервоари и различни отделения, в които насекомото може да съхранява химически продукти. Челюстите режат, защипват, улавят. Невероятната система от вътрешни каналчета позволява излъчването на обонятелни послания.

Никола не искаше да спи. Все още беше пред телевизора. Новините приключиха със съобщението за завръщането на космическата сонда „Марко Поло“. Заключение: нямаше и най-малка следа от живот в съседните слънчеви системи. Всички посетени от сондата планети представлявали камениста пустиня или течна амонячна повърхност. Никакъв мъх, никаква амеба, нито дори микроб.

„Ами ако тате има право? — каза си Никола. — Ако ние наистина сме единствената разумна форма на живот в цялата Вселена?…“ Разочарованието би било голямо, при това имаше вероятност да се окаже вярно.

След новините излъчваха обширен репортаж от поредицата „Световни култури“, посветен този път на кастите в Индия.

„От рождението до смъртта индусите принадлежат към определена каста. Всяка от тези касти съществува съобразно своя собствена система от правила, твърдо установен кодекс, който никой не може да нарушава под страх от отлъчване както от неговата собствена каста, така и от всички останали. За да бъде разбрано подобно поведение, трябва да си припомним, че…“

— Един часът през нощта е — обади се Люси.

Никола бе преситен от образи. Откакто започнаха проблемите с мазето, той прекарваше пред телевизора най-малко по четири часа на ден. Това за него бе начин да не мисли, да забрави кой е. Гласът на майка му го върна към тягостната действителност.

— Хайде, не си ли изморен?

— Къде е тате?

— Все още е в мазето. Време е да спиш.

— Не мога да заспя.

— Искаш ли да ти разкажа приказка?

— О, да! Искам приказка! Чудесна приказка!

Люси го заведе до стаята му и седна на ръба на леглото, като разпусна дългите си рижи коси. Избра една стара еврейска приказка.

— Имало едно време един каменоделец, комуто омръзнало да дълбае планината под жарките лъчи на слънцето. „Дотегна ми този живот. Все дялам, дялам камъка до изнемога… и това слънце непрестанно над главата ми! Ах! Как ми се иска да бъда на негово място, ще се издигна там горе, високо, ще бъда всемогъщ, жарък и ще обливам света с лъчите си“ — казал си каменоделецът. И като по чудо молбата му била чута. Каменоделецът изведнъж се превърнал в слънце. Бил истински щастлив, че желанието му се изпълнило. Ала докато се забавлявал да изпраща лъчите си навред, ненадейно забелязал, че те били възпирани от облаците. „За какво ми е да съм слънце, когато едни обикновени облаци могат да засенчват лъчите ми! — възкликнал той. — Щом облаците са по-могъщи от слънцето, предпочитам да бъда облак.“ Тогава се превърнал в облак. Носел се над света, летял, пращал дъжд, ала внезапно се появил вятър и разпръснал облака. „Ех, вятърът успява да разпръсне облаците, значи той е по-силният. Искам да бъда вятър“ — казал си каменоделецът.