— И тогава се превърнал във вятър?
— Да, духал над света. Предизвиквал бури, вихрушки, тайфуни. Ала не щеш ли, съгледал на пътя си препятствие. Някаква много висока и много твърда стена. Планина. „Защо ми е да бъда вятър, когато една обикновена планина може да ме спре? Тя е най-силната!“ — рекъл си.
— И тогава се превърнал на планина!
— Точно така. И в този момент почувствал, че някой го удря. Някой, който бил по-силен от него и дълбаел недрата му. Това бил… един нищо и никакъв каменоделец…
— Аааа!
— Харесва ли ти приказката?
— О, да, мамо!
— Сигурен ли си, че не си гледал по-хубави по телевизията?
— О, не, мамо, не съм гледал.
Тя се засмя и го прегърна.
— Кажи ми, мамо, мислиш ли, че тате също дълбае?
— Може би, кой знае? Във всеки случай той, изглежда, си въобразява, че ще промени себе си, като слиза долу.
— Не му ли е хубаво тук?
— Не, синко, срамува се, че е безработен. Смята, че е по-добре да бъде слънце. Подземно слънце.
— Тате се мисли за цар на мравките.
Люси се усмихна.
— Ще му мине. Знаеш ли, той също е дете. А децата винаги са омаяни от мравуняците. Ти никога ли не си играл с мравки?
— Напротив, играл съм!
Люси му оправи възглавницата и го целуна.
— А сега трябва да спиш. Хайде, лека нощ.
— Лека нощ, мамо.
Люси забеляза кибритените клечки, оставени на нощното му шкафче. Сигурно пак се бе опитвал да направи четири равностранни триъгълника. Тя се върна в дневната и отново взе в ръка книгата по архитектура, в която се разказваше историята на къщата.
Много учени бяха живели тук. Най-вече протестанти. Мишел Серве 2 2 Мишел Серве (1511–1553) — испански лекар и теолог, изгорен на клада в Женева по настояване на Калвин — Б. пр.
например обитавал този дом в продължение на няколко години.
Един пасаж привлече вниманието и. В него се твърдеше, че по време на Религиозните войни било прокопано подземие, което позволявало на протестантите да напускат незабелязано града. Това подземие било необикновено дълбоко и дълго…
Трите насекоми застават в триъгълник за осъществяване на абсолютна комуникация. Така няма да става нужда да разказват премеждията си и в секундата ще разберат всичко, което им се е случило, като че са едно тяло, разтроило се временно, за да извърши по-ефикасно разследването.
Те допират антените си. Мислите започват да текат, да се преливат. Механизмът заработва. Всеки мозък действа като транзистор, който провежда, обогатявайки го, електрическото послание, което сам е получил. Умовете на три мравки, слети по този начин, надминават обикновените способности на всяка поотделно.
Ала внезапно очарованието бива прекъснато. 103 683-и улавя паразитна миризма. Стените имат антени. Поточно две антени, които се подават през входния отвор за жилището на 56-а. Някой ги подслушва…
Полунощ. Вече втори ден, откак Жонатан не се беше връщал горе. Люси нервно се разхождаше из дневната. Тя отиде да погледне дълбоко заспалия Никола, когато внезапно погледът й бе привлечен от нещо. Кибритените клечки. В този момент тя интуитивно почувства, че първата крачка към тайната на мазето се крие може би в тайната на кибритените клечки. Четири равностранни триъгълника с шест клечки…
„Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, нищо не се постига“ — повтаряше Жонатан. Тя взе клечките и се върна в дневната, където дълго си игра с тях. Най-сетне, изтощена от тревога, отиде да си легне.
Тази нощ сънува странен сън. Отначало видя вуйчо Едмон или поне някой, който съответстваше на описанието, направено от мъжа й. Стоеше на нещо като дълга опашка за кино, проточила се в сърцето на пустинята, насред камънака. Опашката беше обградена от мексикански войници, които следяха „всичко да протече добре“. В далечината се виждаха десетина бесилки, на които окачваха хората. Когато се превърнеха в трупове, смъкваха ги и окачваха други. А опашката напредваше…
Зад Едмон стоеше Жонатан, след него тя, а отзад някакъв дебел господин е малки очилца. Всички осъдени на смърт разговаряха спокойно, като че не се случваше нищо.
Когато най-сетне им пъхнаха главите в клупа и ги обесиха четиримата един до друг, те просто зачакаха. Вуйчо Едмон пръв се осмели да се обади с дрезгав глас — по съвсем обяснима причина:
— Какво правим тук?
— Не знам… живеем. Родени сме и живеем възможно най-дълго — отвърна Жонатан. — Само дето краят май че наближава.
— Скъпи мой племеннико, ти си песимист. Ние, разбира се, сме обесени и обкръжени от мексикански войници, но това е само един жребий в живота, не краят, а само един жребий. Впрочем от положението несъмнено има някакъв изход. Завързани ли сте отзад?
Читать дальше