Бернар Вербер - Мравките

Една вонливка веднага се пуска и пада върху тримата. Преди да достигне земята, 103 683-и подгъва корема си под гръдния кош и изстрелва струя мравчена киселина. Когато докосва земята, насекомото не представлява нищо повече от купчинка топъл конфитюр.

Те го изяждат набързо, сетне прекосяват помещението, преди някое друго чудовище да се строполи върху главите им.

ИНТЕЛЕКТ:

Започнах същинските експерименти през януари 58-а. Първа тема: интелектът. Притежават ли мравките интелект?

За да разбера това, поставих пред една рижа мравка (formica rufa) следното изпитание. На дъното на дупка сложих парченце захаросан мед. При това запуших дупката с клечка, недотам тежка, но много дълга и затъкната дълбоко. При нормални обстоятелства мравката разширява отвора, за да мине, но тъй като в случая за подложка служи твърда пластмаса, тя не може да я издълбае.

Първи ден: мравката дърпа на тласъци клечката, повдига я малко, после я пуска, отново я повдига.

Втори ден: мравката продължава да прави все същото. Опитва се, освен това, да пререже клечката в основата. Без резултат.

Трети ден: пак същото. Човек би казал, че насекомото е на погрешен път и упорства, тъй като не е в състояние да измисли нищо друго. Това би било доказателство за липса на интелект.

Четвърти ден: същото.

Пети пак същото.

Шести ден: когато се събудих тази сутрин, открих, че клечката е извадена от дупката. Това с положителност е станало през нощта.

Галериите пред тях са наполовина затрупани. Отгоре студената суха земя виси на гроздове, придържана от бели корени. От време на време се ронят бучки пръст. Наричат това „вътрешна градушка“. Единственият известен начин да се предпазиш е да минаваш с удвоено внимание и да отскачаш встрани при най-леката миризма на срутване.

Трите мравки напредват, долепили корем о земята, с прибрани на гърба антени, с разперени настрани крака.

103 683-и, изглежда, знае точно къде ги води. Почвата отново става влажна. Наоколо се разнася отвратителна миризма. Миризма на живот. Миризма на животно.

327-и мъжки спира. Той не е съвсем сигурен, но му се е сторило, че една от стените едва доловимо се раздвижва. Приближава се до подозрителното място: стената направо помръдва. Сякаш се очертава уста. Той отстъпва. Този път нещото е твърде малко, за да бъде къртица. Устата се превръща в спирала, в центъра й се появява израстък и се стрелва да се нахвърли върху него.

Мъжкият надава обонятелен вик.

Земен червей! Прерязва го на две с едно захапване на челюстите. Ала от стените около тях извират множество от тези извиващи се животни. Скоро стават толкова много, все едно, че се намират в стомаха на птица.

Един дъждовен червей опитва да опаше гръдния кош на женската, но тя щраква с челюсти и го прерязва на няколко къса, които започват да се гърчат самостоятелно. Още червеи се намесват в битката и се увиват около краката им, около главите им. Докосването до антените е особено непоносимо. И тримата като по команда се прицелват и стрелят с киселина по безобидните гадини. Накрая земята се покрива с колелца плът с цвят на охра, които подскачат, сякаш им се надсмиват.

Те препускат нататък.

Когато се съвземат, 103 683-и им посочва нова редица коридори, по които да минат. Колкото повече напредват, толкова миризмата става по-неприятна, но и те все повече привикват с нея. С всичко се свиква. Войникът посочва една стена и обяснява, че трябва да копаят тук.

Това са старите хранилища за компост, мястото на срещата е точно до тях. Обичаме да се събираме тук, защото е спокойно.

Забавно им е да се провират през стените. Озовават се в огромно помещение, което мирише на изпражнения.

Тридесетте войници, подкрепящи тяхната кауза, наистина са там и ги очакват. Ала за да разговарят с тях, би трябвало да притежават минимум умения за редене на мозайка, защото всички те са разкъсани на множество отделни парчета. Често главата се намира на твърде отдалечено разстояние от тялото…

Ужасени, те оглеждат зловещата зала. Кой би могъл да ги избие точно тук, в самите основи на Бел-о-кан.

Със сигурност нещо, което е дошло отдолу — излъчва 327-и мъжки.

Не ми се вярва — възразява 56-а женска, като му предлага да опитат все пак да копаят.

Той забива челюсти. Боли. Отдолу е скала.

Огромен гранитен блок — уточнява с известно закъснение 103 683-и. — Това е дъното, твърдият под на града. Освен това е дебел. Много дебел. А също широк. Много широк. Никой никога не е достигал края му.