Бернар Вербер - Мравките

Бело-киу-киуни отговаря, че Стадото изнемогва от „първостепенни грижи“. Не само че пролетното пробуждане не е приключило, но и кожата на Града все още представлява работна площадка. Докато и последният слой клонки не бъде поставен, би било твърде рисковано да се потегли на война. Впрочем в Стадото се чувства недостиг на белтъчини и захари. И най-сетне е време да се помисли за подготовката на Празника на Възраждането. Всичко това изисква енергичните усилия на всеки един. Дори шпионите са претоварени. Ето обяснението защо неговият сигнал за тревога не може да бъде възприет.

Минава известно време. Чува се само как устните на работничките ближат черупката на Майката, която пък от своя страна отново се захваща да дразни месоядното растение. Тя се сгъва и коремът и се долепя до гръдния кош. Двата й предни крака увисват. Дръпва чевръсто единия от тях в момента, когато челюстите на растението се захлопват, после разсъждава какво страшно оръжие може да бъде то.

Би могло да се издигне стена от месоядни растения за охрана на цялата северозападна граница. Единственото неудобство е, че засега тези малки чудовища не могат да отличат обитателите на Града от чужденците…

327-и отново се връща на онова, което измъчва съзнанието му. Бело-киу-киуни го пита колко са загиналите при „инцидента“. Двадесет и осем. Всички от подкастата на войниците-изследователки ли са били? Да, той е бил единственият мъжки в експедицията. Тогава тя се самовглъбява и снася последователно двадесет и осем перли-сестри, сега-засега в течно състояние.

Двадесет и осем мравки са мъртви, тези двадесет и осем яйца ще ги заместят.

НЕИЗБЕЖНО ЕДИН ДЕН:

Неизбежно един ден пръсти ще докоснат тези страници, очи ще пробягат по тези думи, мозъци ще потърсят смисъла.

Не искам този момент да настъпи прекалено рано. Последствията биха могли да бъдат ужасни. Дори сега, когато пиша тези изречения, все още се боря да запазя моята тайна.

Ала все някога хората ще трябва да разберат какво се е случило.

Дори най-дълбоко укритите тайни рано или късно излизат наяве. Времето е техният най-голям враг. Които и да сте вие, искам най-напред да ви поздравя. В мига, когато се заловите да четете тези редове, вероятно ще съм мъртъв от десетина, ако не и от стотина години. Поне се надявам да е така.

Понякога съжалявам, че стигнах до това познание. Но аз съм човек и ако солидарността към моите себеподобни понастоящем е в най-ниската си точка, все пак не забравям за дълга, произтичащ дори само от факта, че някога съм се родил един от вас, хора от тази Вселена.

Трябва да завещая на някого моята история.

Погледнати отблизо, всички истории си приличат.

В началото има един субект в „зародиш“, които още не се е изявил. Той преживява криза. Тази криза го подтиква към действие. В зависимост от постъпките си той ще умре или ще се промени.

Първата история, която ще ви разкажа, е тази на нашата Вселена. Защото ние живеем вътре в нея. И защото всички неща, малки и големи, следват едни и същи закони и притежават едни и същи връзки на взаимозависимост.

Ако обърнете например тази страница, вие търкате с показалец по целулозата на хартията. Този контакт предизвиква неуловимо, ала все пак съвсем реално затопляне. Отнесено към безкрайно малкото, то предизвиква прескачане на електрон, който напуска своя атом и след това се сблъсква с друга частица.

Само че „по отношение“ на самата нея тази частица всъщност е необятна. Така че сблъсъкът с електрона за нея представлява истински катаклизъм. Преди тя е бича инертна, празна, студена. Поради вашето „обръщане“на страницата, ето че тя изпада в криза. Прорязват я огромни огнени езици. Само с това движение вие сте предизвикали нещо, за чиито последствия никога няма да узнаете. Може би от това са се родили нови светове, обитавани от хора, и тези хора ще открият металургията, провансалската кухня и междузвездните полети. Те може да се окажат дори по-интелигентни от самите нас. И никога нямаше да съществуват, ако не бяхте взели в ръка тази книга и ако пръстът ви не беше предизвикал затопляне точно на това място върху хартията.

По същия начин и нашата Вселена със сигурност се намира върху ъгълчето на страницата на някоя книга, върху подметката на обувка или върху пяната на кана бира в условията на друга гигантска цивилизация.

Без съмнение нашето поколение никога няма да може да провери дали е така. Ала това, което ние знаем, е, че преди много време нашата Вселена или във всеки случай частицата, в която се съдържа нашата Вселена, е била празна, студена, черна, неподвижна. И после някой или нещо е предизвикало кризата. Някой е обърнал страница, стъпил е върху камък, обрал е пяната от кана с бира. Така или иначе, имало е някакъв вид сътресение. Нашата частица се е пробудила. За пас, както знаем, това е била една гигантска експлозия, наречена Големият взрив.