Бернар Вербер - Мравките

— Отивам!

Взе инструментите си и разби бравата.

— Каквото и да се случи, няма да мърдате оттук и най-вече не се опитвайте да ме търсите или да викате полицията. Ще ме чакате!

— Говориш доста странно. В края на краищата това е само едно мазе, мазе като всички останали.

— Не съм толкова сигурен…

Осветен от превалящото слънце с цвят на портокал, 327-и мъжки, последният оцелял от първата ловна експедиция през тази пролет, бяга самотен. Непоносимо самотен.

От дълго време краката му газят през локвите, калта и гнилите листа. Вятърът е изсушил всичките му устни. Прахът е покрил тялото му с кехлибарен слой. Вече не чувства мускулите си. Няколко от ноктите му са счупени.

Ала на другия край на обонятелното трасе, по което се движи, вече съзира целта. Сред могилите на белоканските градове се възвишава силует, който с всяка измината крачка става все по-голям. Това с пирамидата на Бел-о-кан, града-майка, уханен фар, който го привлича като магнит, засмуква го.

Най-сетне 327-и достига до основите на внушителния мравуняк, повдига глава. Градът се е разраснал още повече. Започнат е строежът на нов защитен пласт на купола. Върхът на планината от клонки докосва луната.

Младият мъжкар търси известно време, открива досами земята един все още зеещ вход и хлътва вътре.

Крайно време е. Всички войници и работнички, които са били навън по дела, вече са се прибрали. Пазачите се готвят да запушат изходите, за да запазят вътрешната топлина. Едва-що влязъл, и ето че зидарките се разшетват и отверстието зад него се затваря. Тъй бързо, че едва не се захлопва.

От студения и див външен свят няма и помен. 327-и отново е погълнат от цивилизацията. Може да се слее с блаженото Стадо. Вече не е сам, той е многократно умножен.

Часовите се приближават. Поради слоя прах не са го познали. Той бързо излъчва миризмите за разпознаване и другите се успокояват.

Една работничка улавя мириса на умора. Предлага му трофалаксия, ритуал, при който едно тяло дарява от себе си на друго.

Всяка мравка притежава в корема си нещо като джоб, всъщност вторичен стомах, който не смила храната. Един вид обществено хранилище. Там тя складира провизиите, които неограничено време остават пресни и непокътнати. След което препраща част от тях в нормалния си „смилателен“ стомах. Или пък ги изхвърля навън, за да нахрани някоя съплеменница.

Всеки път движенията са едни и същи. Мравката-дарителка се приближава до набелязания обект и го потупва по главата. Ако другият е съгласен, навежда антените си. Ако пък ги вирне нагоре, това означава отказ, знак, че наистина не е гладен.

327-и мъжки не се колебае. Запасите му от енергия са толкова оскъдни, че всеки момент може да изпадне в каталепсия. Двете мравки допират уста. Храната се връща. Дарителката изплюва най-напред слюнка, сетне нектар и житна каша. Вкусно е и много подкрепително.

Дарението приключва и мъжкият незабавно се отдръпва. Спомня си всичко. Мъртвите. Засадата. Няма нито миг за губене. Той вдига антените си и разпръсва наоколо информацията във вид на ситни капчици.

Тревога. Започва война. Джуджетата унищожиха нашата първа експедиция. Притежават ново оръжие с голяма разрушителна сила. Бойна тревога. Войната е обявена.

Часовият отстъпва. Тревожният мирис дразни мозъка му. Около 327-и вече се насъбира тълпа.

Какво става?

Какво се е случило?

Казва, че била обявена война.

Има ли доказателства?

Отвсякъде прииждат мравки.

Разправя за някакво ново оръжие и за изтребена експедиция.

Положението е сериозно.

Има ли доказателства?

Сега мъжкият се намира сред гъмжило от мравки.

Тревога, тревога, обявена е война, бойна тревога!

Има ли доказателства?

Всички излъчват мириса на тази фраза.

Не, той няма доказателства. Толкова бил стъписай, че не се сетил да донесе. Шаване с антени. Поклащащи се недоверчиво глави.

Къде е станало това?

Западно от Ла-хола-кан, между новото ловно поле, открито от разузнавачите, и нашите градове. В зона, където често патрулират джуджетата.

Не е възможно, шпионите ни се прибраха. Те са категорични: джуджетата още не са се събудили!

Някаква безименна антена предава феромоните на последното изречение. Тълпата се разпръсва. На нея се доверяват. На него не. Изглежда, че казва истината, но разказът му е прекалено неправдоподобен. Пролетните войни никога не започват толкова рано. Джуджетата трябва да са луди, за да предприемат нападение, преди всички да са се събудили. Всеки продължава заниманията си, без да го е грижа за предаденото от 327-и мъжки съобщение.