Бернар Вербер - Мравките

„Били са избити до един от извънредно мощен лазерен лъч, шефе.

— Лазерен лъч ли?

— Да, ново оръжие, способно да стопи от разстояние и най-големия от нашите кораби. Шефе…

— Намеквате, че са…

— Да, шефе, само венерианците са могли да извършат това. Техният почерк е.

— В такъв случай отговорът ще бъде страшен. Колко бойни ракети ни остават в пояса на Орион?

— Четири, шефе.

— Няма да стигнат, ще се наложи да искаме помощ от войските на…“

— Искаш ли още малко супа?

— Не, благодаря — отвърна Никола, изцяло погълнат от екрана.

— Хайде, гледай си в чинията или ще спра телевизора!

— О, мамо! Моля те…

— Как не ти омръзнаха всичките тези истории за зелени човечета и за планети с имена на перилни препарати? — обади се Жонатан.

— Интересно ми е. Сигурен съм, че някой ден ще срещнем извънземни.

— Ами… откога се говори за това!

— Нали изпратиха сонда към най-близката звезда. Нарекоха я „Марко Поло“. Така че скоро ще узнаем какви съседи имаме.

— Ще се провали като всички останали сонди, които бяха пратени само да замърсяват космоса. Винаги съм ти казвал, че разстоянията са прекалено големи.

— Може и така да е, но защо мислиш че самите извънземни няма да дойдат при нас? В края на краищата много случаи с НЛО си остават необяснени.

— Въпреки това. Каква полза ще имаме, ако срещнем други разумни същества? Един ден неизбежно ще започнем война помежду си, а не мислиш ли, че и така си имаме достатъчно главоболия тук, на Земята?

— Би било наистина разкошно. Навярно ще се сдобием с нови екзотични кътчета, където да прекарваме ваканциите.

— И преди всичко с нови грижи. Той улови Никола за брадичката.

— Хайде, момчето ми, ще видиш, че когато пораснеш, ще започнеш да мислиш като мен: единственото животно, способно наистина да ни развълнува, чийто разум наистина е различен от нашия, това е… жената!

Люси се престори на възмутена. Двамата дружно се засмяха. Никола се намръщи. Такова е чувството за хумор на възрастните… Ръката му машинално потърси утеха в козината на кучето. Ала то не беше под масата.

— Къде отиде Уарзазат?

Нямаше го в трапезарията.

— Уарзи! Уарзи!

Никола изсвири с пръсти. Обикновено резултатът беше незабавен: чуваше се лай, последван от тропот на кучешки лапи. Изсвири повторно. Никакъв отговор. Тръгна да го търси из многобройните стаи на апартамента. Родителите му се присъединиха към него. Кучето го нямаше. Вратата беше заключена. Не би могло само да си я отвори: кучетата не умеят да си служат с ключ.

Машинално всички се отправиха към кухнята и поточно към вратата на мазето. Процепът, който все още не беше запушен, бе широк тъкмо колкото през него да се провре животно с ръста на Уарзазат.

— Той е вътре, сигурен съм, че е вътре! — простена Никола. — Трябва да го потърсим.

Като че в отговор па този призив откъм мазето се зачу прекъслечно джавкане. Ала то сякаш идваше от много далече.

Тримата се приближиха до забранената врата. Жонатан се възпротиви.

— Вуйчо изрично предупреди да не се ходи в мазето!

— Но, скъпи — обади се Люси, — трябва да го потърсим. Може да са го нападнали плъхове. Нали сам каза, че там имало плъхове…

Лицето му се свъси.

— Толкова по-зле за кучето. Утре ще купим друго. Момчето остана стъписано.

— Но, тате, аз не искам „друго“. Уарзазат ми е приятел, не можеш да го оставиш така да умре.

— Какво ти става? — добави Люси. — Пусни ме аз да сляза, ако теб те е страх!

— Тате, ти да не се боиш? Да не би да си страхливец?

Жонатан не можа да издържи, измърмори едно „Добре де, ще ида да хвърля едно око“ и като донесе електрическото фенерче, освети процепа. Вътре цареше мрак, непрогледен мрак, мрак, който поглъща всичко.

Той потрепера. Изгаряше от желание да побегне. Ала жена му и синът му го тласкаха към тази бездна. Тягостни мисли нахлуха в главата му. Неговата фобия от тъмнината вземаше връх.

Никола се разхълца.

— Той е мъртъв! Сигурен съм, че е мъртъв. Ти си виновен.

— Може да е ранен — успокои го Люси, — трябва да се види.

Жонатан отново си спомни за посланието на Едмон. Забраната беше изрична. Но какво да се прави? Все някой ден рано или късно един от тях нямаше да се стърпи и щеше да слезе. Трябваше да се хване бика за рогата. Сега или никога. Той прокара ръка по потното си чело.

Не, нямаше да допусне това. Най-сетне му се удаваше случай да превъзмогне своите страхове, да прекрачи прага, да се опълчи срещу опасността. Дали мракът не искаше да го погълне? Толкова по-добре. Той бе готов да стигне докрай. Във всеки случай нямаше повече какво да губи.